събота, 20 август 2011 г.

ФЕНФИК: Момиче, могъщо в мъдростта (Изгубена)

Дайсън бе вълк, следващият път когато го видя Бо. Тя бе готова да го сграбчи на тясно и да му каже, че нещата от тук нататък ще са добре, никакви лъжи повече, освен това, че той е вълк, не човек и това е началото на лошите неща. Той е вълк с празни сини очи, които се различават от нейните, опашка между краката и виене в гърлото му. Тоя я преследваше така, близо до токчетата й и тя само се радваше, че той е голяма ловджийска хрътка. Да го държи на каишка, бе лоша идея за момента. Щеше да ги спаси от това.
„Ще има кажем, че той е детектив”, каза Кензи. „Девети учасък”. Вълкът Дайсън дори не си обърна главата или дори не завъртя кучешките си очи и това бе най-лошата част. Сякаш него го нямаше.
Дори не искаша да каже на Трик за случилото се. Трик не мисли нищо добро за себе си, но Бо въобще не й пукаш в момента, дори когато знаеше, че той я лъже, дали не лъжи за още нещо. Можеше само да се надява да не лъжи и за това. По-добре и да не го прави, не и когато я гледа право в очите и й каже за сделката, която Дайсън е направил, жертвата, която е направил пред един от Първородните, за да може Бо да спечели боя.
„Не знам какво по точно е дал, но очевидно е лошо, ако не може да се справи с него, в човешката си форма. Да отиде при Скулд”, каза Трик и изглеждаше уморен. Носеше дълго, с черни ръкави поло, сякаш има синини за криене. „Тя е най-силната от всички Норни. Ако някой може да развали сделката, която е сключил с една от сестрите й, е тя”.
„И ще ни помогне, само ако я помолим?”, Кензи винаги трябва да развали всичко.
Трик само сви рамене и трепна, сякаш движението го нарани. „Тя е Съдбата и е капризна или поне беше такава, когато аз я познавах. Възможно е да ви помогне, ако пожелае. Също е и най-младият Норн, може би все още вярва в чувствата, като любовта”.
Скълд се обърна да напусне апартамента в центъра на града, с изключително нелепото, гигантско растящо дърво в пода и тавана. Ще помислите, че съседите се оплакват, но сигурно ще ги убие, ако го направят.
”Името й е Юграсил”, каза тя за дървото. „Корените й растът навсякъде, където ние живеем в центъра на света”. Тя изглежда, като млада жена с остаряло лице, седяща зад антично бюро, пишейки в кожена подвързия. Мастилото бе с червен оттенък. Бо многого добре знаеше от какво е направено.
Трик й каза преди всичко, да бъде учтива. Тя си пое дълбоко дъх. Дайсън стоеше зад нея, прокрадвайки се зад токчетата й, студеният му навлажнен нос я бутна по опакото на китката й. Учтивостта се изгуби някъде по пътя. „Някоя от сестрите ти открадна нещо мое”, каза тя и можеше да чуе грубото си отношение в гласа си. „Казаха ми, че ти си човекът, който ще ми го върне”.
Скулд погледна заинтересовано, вместо ядосано, значи това е нещо. Тя надникна към Дайсън, който искимтя и легна на корема си. „Откраднала? Той знаеше, преди сестра ми и предложи себе си в замяна. Той е късметлия, че си е тръгнал жив и с разума си”.
„Жив и с разума си? Така ли го наричат сега, когато не може да се превърне в човешката си форма?” измърмори Кензи от нейната страна. Бо я игнорира. Но Скулд не, не толкова.
„Твоята закрилничка е смъртна”, каза тя на Бо. „Това не се вижда всеки ден. Сукуба с любовник вълк и човек за закрилник”.
„Да, аз съм от специалните снежинки”, изсъска Бо. „И така, ще ми помогнеш ли? Ще плята, ако трябва, но сестра ти е взела нещо, което не трябва”.
Скулд сви рамене, правейки конската си опашка на топка. „Той не е твой подданик или роб. Той е отишъл при нея на драго сърце. Това не е кражба, просто жертва, която той прави, за да ти помогне”.
„Той е мой, ако аз кажа, че е и не казах, че може да прави някакви си жертви за мен”, каза Бо и вложи всичката си сила, и ярост, зад всяка една дума.
„Тогава трябва да го потвърдиш”. Скулд сви китките си небрежно и замълча, достатъчно дълго, за да напише нещо в книгата си. Почека й бе бърз и променлив. Ако не бе написано, като някакво заклинание, щеше да е четливо. „Както и дае, смъртните не трябва да занят, че Фей съществуват”, каза тя, сякаш издава някаква обикновена тайна. „Това ще е цената за цялата безплатна екскурзия. Тя ще ти помогне, за направиш това, което трябва”.
„Как да ми помогне?”, попита Бо.
Скулд издаде някакъв звук, предполагащ се за смях. „Току-що ти казах… безплатно. Трябва да се научиш да слушаш. Казах, ако той е твой, трябва да го потвърдив правилно. Тогава ще получиш онова, от което той се е отказал”.
„Как да го потвърдя, да напише името си на него? Да му сложа нашийк?” Всъщност не бе лоша идея, като сме започнали. Бо виждаше хубавото в това.
Това накар Скулд да се разсмее наистина. Тя погледна изненадано за да се чуе, сякаш не се е случвало наскоро. „Хей, ти си забавна. Харесва ми това”, каза тя. „Ти си сукубус, Бо. Потвърди го. Да ти го напиша ли? Да ти начертая анатомични анаграми?
Това накара Кензи да изсумти, „Слишай, жено, ако всичко зависеше от мен, тези двамата отдавна щяха да се потвърдят”.
Скулд й проговори за първи път. „За да потвърдиш се изисква стремеш и нещо, която не е правено преди. И е малко късно сега, след като и двамата са Фей. Не могат да върнат стореното от Норна, не и сами. Ще трябва да помогнеш на защитничката си.”
Кензи остана с отворена уста. Не се затвори нацяло, докато не излязоха през вратата. Накрая каза „По-добре да не е нещо от вида на това, сукубуса да ме заведе в леглото. Защото това ще стане малко по-трудно, Бо.”
„Не”, само това каза Бо. „Ъ, не.”. Тя погледна Дайсън, който все още вълк и не поглеждаше в очите й, подяволите. „Подяволите”, извик тя на глас.
Кензи не обърна внимание, дори не направи съркастична забележка. „Хареса ми това, че ме нарече твоя защитничка. Това е жестоко. Защитничка. Звучи много по-добре, отколкото човешки любимец. Казвала ли съм ти колко мразех да ме наричат така?”
„Да”, каза Бо, все още гледайки към Дайсън. Кензи проследи погледа й.
„Ще се преобрази в човек преди сека, нали?”, попита тя, с тревога в гласа си за пръв път. „Защото, обичам те, човече, и Дайсън е страхотен, наистина, но има неща, за които не трябва да питаш жестоката си защитничка. И гадното е, че това е едно от тях.” Дайсън изскимтя в отговор. Бо дори не знаеше какво да каже, затова обви ръката си около рамената на Кензи и залепи другата й ръка в меката, топла козина на Дайсън, задържайки достатъчно дълго.
Скулд бе казала, че корените на дърветата са най-добро място… нещо за да се свържат с Юграсил. Бо не знаеше дали да се върже, но нямаше да боли. Те отидоха в гората, тя и Кензи опънаха палатка между тях, без да се наранят, докато Дайсън гледаше с вълчите си сини очи. Дори не погледна с насмешка.
„Ти трябваше да правиш това”, оплака се Бо. „Ти си очвекът живял на открито”. Дори и не мигна. Тя се върна за да вдигне палатката.
Когато я опънаха и сложиха спалните човали, той ги последва в палатката. Кензи го сръга с пръст. „Пич”, каза тя. „Бях сериозна за онази гнусотия. Бъди мъж, става ли? Хайде, Д-мен, ще се справиш”.
Той изскимтя отчаян и нещастен, Бо седна до него, слагайки ръце на муцуната му, карайки го да я погледне. „Моля те”, прошепна му тя, въпреки че знае, че го моли и това не и харесваше. „Дайсън, моля те. Не можем да ти помогнем, ако ти не ни позволиш”.
Когато мигна, той се бе преобразил вече. Стана светкавично бързо. Вместо сива козина, сини вълчи очи, там стоеше Дайсън, висок, с разрошена коса, гол, на ръцете и колената си пред нея. Вълчето скимтене се превърна в човешко ридание.
Гласът му бе дрезгав, сякаш е вил в продължение на цял час. „Бо, те ме открадна от теб”, прошепна той. „Тя ме сложи на колене и те дръпна, сякаш…”
„Не, не. Аз съм точно тук, с теб”, прекъсна го Бо, опитвайки се да го накара да не каже нещо, което няма да може да понесе.
Той поклати глава. Косата му бе сплъстена и миришеше на пот и страдание. „Не, видях те, запомних те, но не те усещам, не те усещам…”, тя го целуна да замълчи. Тя го целуваше толкова често, толкова много пъти и двсяка една бе различна, спокойна и груба, гладнам ядосана, упоителна. Полузаспал, по средата на спора или заплетена ситуация. Всички бяха различни, но завършваха по един и същи начин, той срещу нея, толкова близо, разтапяйки се под допира й. Тя е сукубус, тя разбираше от разтапяне, но няма друг като Дайсън.
Тази целувка бе различна. Бе спокойна, но скована, сякаш целуваш кукла. Той не помръдна, не промени формата си под ръката й. Брадата му бе твърда и дишането му бе плитко. Още вонеше на страдание, от направеното от Айфе и онова, което му причини Норна. „Не мога”, прошепна той най-накрая, отдръпвайки се. „Искам, но не мога. Тя те взе”.
Бо дори не знаеше какво да каже, нямаше и отговор на погледа на лицето му, отпадналостта бе много по-зле в човешка форма. Добре, че тя нямаше.
Защото Кензи, Кензи е стях, без съмнение. Плъзгайки малката си топла ръка, в тази на Бо и другата в на Дайсън. Очите и бяха толкова сини, светли в сравнение с очната й линия и черната коса. „Нямайте страх. Жестоката защитничка е тук”, каза тя. „И двамата и дължите толкова много, дори не е забавно. Особено ако целият демонски, любовен опит се окаже надценен”.
Бо отвори устата си, но кензи я целуна. Целувката бе експериментална, неуверена, упорита, но сладка. Имаше вкус на Кензи. Преди да има възможността да направи нещо по въпроса, Кензи се облегна назад и целувайки Дайсън.
Беше… страно. Бо трябваше да чувства нещо, но дори не знаеше какво. Ревност? Най-добрата й приятелка целуваше приятелят й, сякаш е от значение. Имаше една секунда в която тя флиртуваше с движения, най-вече защото така би реагирала, ако бе в друга, но същата ситуация. Секундите си минаваха и Кензи продължаваше да целува Дайсън. Тя бе заплела едната си ръка в косата на Дайсън а другата… о, Бо все още държеше другата й ръка. Бо можеше да види момента, в който Дайсън започна да й отвръща, да разтопи лега, както винаги правеше.
Когато проговори, не можеше да си спомни защо – ако е – изпитва ревност.. „Имаш вкус на нея, малко”, прошепна Дайсън на Кензи.
Кензи се усмихна, искрящо и поразително, въпламенявайки. „Дм току-що я целунах. Сега имам вкус на теб, малко”. Обърна се и тогава целуваше Бо отново. Този път бе по-сериозно, сякаш Кензи бе събрала достатъчно кораж, който ще й е нужен и тепърва започваше. Наистина имаше вкус на Дайсън сега, намека на дивото и старо, силно, но имаше си и своя вкус, човешката си топлина.
Беше просто целувка, Бо дори не бе използвала силите си, но засега това стигаше. Устните на Кензи се разтвориха и Бо пъхна езика си между тях, опитвайки още повече. Когато целувката прекъснам, Кензи се задъха, отново с разтворени червени устни. „Уау”, прошепна тя. „Може би изпускам, като не се пробвам с пичовете. Какво мислиш, Дайсън?” И тогава тя го налегна, целувайки го отново.
И милата цлувка нямаше да е достатъчна. Дайсън вече бе гол, но Бо губеше много време по Кензи, разкопчавайки палтото й, като го дърпаше, което означаваше да го пусне. Отне и малко време, защото Кензи не спираше да целува Дайсън и дори, защото и той й отвръщаше, но евентуално Бо успя да свали блузата и дънките й, оставяйки я гола, освен по сутиен и дрипави черни боксерки.
Тялото на Кензи бе толкова познато, с две момичета на саме. Познато, но и толкова различно сега, защото тя винаги ще бъде от малкото хора по света, които не се барат и сега това вече се промени.
Бо пипаше сега. Тънки бедра, извивката на гръбнака, меки идутини от гърди се показах под сутиена й, забавлявайки се, как кара Кензи да се свива и издава звуци, стенейки от устата на Дайсън. Ръцете на Бо бяха навсякъде и понякога докосваха Дайсън, загрубелите му пръсти, за да й напомни, че и той е там, тя бяха там, те проучваха това заедно.
Бе лесно, това бе най-естественото нещо в света, да плъзне ръката си по тази на Кензи, по плоския й корем, издърпвайки боксерките й, докато Дайсън работеше върху сутиена. Бе толкова хубаво, докато втриваха пръсти между краката й, докато не изпъшка, краката й потрепереха в очакване да влезне нещо в нея. Бо я дари с пръстите си, плъзгайки два отзад, а Дайсън с три. Може би пръстите му се докоснаха с тези на Бо и вероятно можеха да се плъзнат така заедно, вътре в Кензи, точно там, свивайки се и потреперваща, която замлъкна и разтвори краката си пред тях.
Дайсън се надърви, Бо можеше да го види, от начина по който трепереше. Ако беше сляпа, щеше да го надуши, познаваше го толкова добре. „Изчакай, докато не видиш как се чувства”, прошепна тя в ухото на Кензи отзад, преди да прокара език по меката част на ухото й. „Той има най-хубавият член, кой съм виждала и разглеждала някога.” Кензи изскимтя и Дайсън.
Тогава стана много по-лесно, да помогне на Кензи да се изкачи нагоре, слагайки ръце на бедрата й, за да я намести, когато разкрачи Дайсън и седна върху него. И двамата изстенаха и това бе най-хубавият звук, този който издадоха заедно. На Бо и стигаше само да ги слуша и пипа, тя искаше да се включи. Трябваше. Трябваше да легне, за да застане точно там, където телата им се сливаха и можеше да усети кожата на Дайсън. Както и тази на Кензи, да опита сладостта й, също да усети и трептенето й, докато Бо изучаваше местата, които я караха да полудее.
Кензи свърши първа, пъшкайки. Бо се отдръпна и легна, така че да може да гледа. Да види шока по лицата им. Гледаше лицето на Дайсън, след няколко тласъка, цялото му тяло се сви от силата на оргазма. Тогава го целуна, целуна меките му устни, с целият й се насъбрал глад и бе по-добре, по-добре от преди, когато целувката им бе просто нищо, но пак не беше както трябва.
„Потвърди до”, бе казала Скулд, сякаш бе очевидно. И да, може би беше. Бо го издърпа със силата си и пак същото, като по старо му, дълбоко и заплетено. И това бе хубаво, но когато погледна в очите му, празни и отчаяни, дори в удоволствието му, тя знаеше, че не е достатъчно, не беше.
„Бо”, прошепна Кензи, слизайки от тялото на Дайсън, за да отиде до нейното. „Да направя нещо…”, но разбира се, че имаше. Бо я целуна и чи-то на Кензи бе пробляскващо и човешко, както и правилно. Бо й даде малко от себе си, само малко, достатъчно да я накара да стене и полудее. Продължаваше да я целува, движейки устните си надолу към врата, гърдите и корема, докато стигна между краката на Кензи, опитвайки Кензи и Дайсън, това което те правеха преди малко. Кензи вече бе на върха на насладата и бе толкова изпотена, нямаше нищо, което да я свали.
Дайсън гледаше, Бо го усещаше, чуваше накъсаното му дишане. Поне се бе възбудил и не го болеше. Потвърди го. Щеше да го направи. Обърна се към него и му даде част от енергията, която взе от Кензи, в границата и разбъркана с нейната. Целувайки белезите на гръбнака му, татуировката на клана му, да покаже вярността му и клетвата му до гроб.Целуваше го по устата, за да го усети, вкуса на него и тях и да знае този аромат.
„Ти принадлежиш на нас, Дайсън”, каза му тя и звучеше толкова сигурна, сякаш дори не се познава. Тя мисли, че иска да напише името си на него и щеше да го направи, в тази каша, пот изби по бедрата и стомаха му. Той пак се надърви, но сигурно нямаше да свърши скоро, не и без повече работа. Той мина под ръцете й, тя можеше да усети празнотата в него и знаеше, че може направи работата, която трябва. „Айфе не може да те има. Норна не може да те има. Шибаният Аш не може да те притежава, не преди аз и Кензи да те имаме. Кажи, че си мой”.
„Наш”, каза Кензи от другата страна, изглеждаше унищожена и изцедена, но се усмихваше толкова силно. „Винаги съм искала кученце”.
Дайсън се засмя грубо и почеса задната част на главата си. Бедрата му все още бяха разтворени, членът му бе близо до корема. „Не знам дали да се чувствам поласкан или обиден”.
„Ако имаш силата и за двете, ние не направихме достатъчно”, прошепна му Бо, разигра усмивка на лицето й, белята времено блокира тревогата. Почака за момент, доста дълъг при това. Чакаше него.
Той въздъхна. „Направи много повече, от това което очаквах от някого”. Взе една от ръцете й в неговите и я доближи. Целуна дланта й, преди да я притисне на челото си. Кожата му бе потна, лепнеща. Тогава хвана ръката и на Кензи, казвайки набързо „ти също. Защитничка е много правилно име, като за теб, Кензи”, и целуна пръстите й, тогава ги притисна срещу петата на кръка му.
Бо не знаеше какво прави, дори не разбираше думите, които шептеше, нещо плавно и пълно със страни думи, език, който никога не е учила, но знаеше тежестта на ритуала, светлата интонация на магиите на Фей. Той е тук, всичко, което е между ръцете им, давайки го, древната магия и дивата сила. Клетвата.
Тя знаеше, че тя трябваше да приключи всичко това. Двамата бяха голи и тя реши да съблече палтото и ботушите си, но и това бе правилно по някакакъв начин. Откопча дънките си и ги свали надолу, бельото също и беше готова, достатъчно, че да изпита желанието преди да се качи отгоре му и да го поема в себе си.
Сега вече го усещаше, не само натиска от члена му, но и празното място, където Норна го е разкъсала. Усещането бе достатъчно за да види, че той може да бъде излекуван, където тя може да му го върне, дори когато той взима от нея.
Потвърди го. „Ти си мой”. Сякаш го казваше в екстаз на оргазма, за да знае, че е истина. Ударът на всичко това бе, че всеки ще си спомня за това.
Той кимна, устата му бе притисната в ключицата й, твърдите къдрици на косата му, жулеха рамото й. Имаше го толкова близко, тъкмо започваше да спада вътре в нея. „Аз също, кълна се”. И бе готово.
След това й беше толкова мъгливо от силата и чи-то, разбъркано от това на Дайсън и Кензи. Едва го почувства, когато Кензи я потърка със студената кърпа. Само Дайсън се размрънка, но не беше сериозно и Кензи се разсмя. „В гората има само студена рекичка, човече, и ще съжаляваш ако си останеш така. Следващият път жертвай част от себе си за Бо, избери някой друг любовен Фей”.
„Няма да има следващ път”, изръмжа Бо, но бе толкова уморена, че да се усети заплахата в думите й, както и да е, глупавата й усмивка, която бе залепила на лицето си, я караше да изглежда нелепо. Вместо това тя решаваше каква каишка ще купи за вълка си, за да го накара да няма следващ път.
Превод: darkness_angel
Източник: http://vaingirlfic.livejournal.com/89319.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар