Рубрика “На гости ни е…”–Валентин Попов, автор на “Нощта срещу ноември” (08.04.2014)

Надявам се първият сборник с мои разкази да допадне, ако не на всички, то поне на по-голяма част от вас – тези, които държите „Нощта срещу 1 ноември”. Разказите включени тук са писани в сравнително голям диапозон от време. Писани са между 1998 и 2013 година. Някои от тях („Реката”, „Лиан”) са плод единствено на фантазия, докато други („Тебешир”,”Бялата посестрима”) са по идея от истински случаи. Трети са вдъхновени от сънища, както се досещате – кошмари. Такъв например е „Нощта срещу 1 ноември”. Последният разказ включен в този сборник участва през 2013 г. в конкурса на сп. „Дракус”. Въпреки че участва като самостоятелна творба, „Кучешка дупка” е първа част от романа „Отвъд края”, който надявам се ще излезе през 2015 година от печат. Само ще кажа, че в този роман, ще срещнете герои от разказите в този сборник. Приятно четене!

Но първо, кой е Валентин Попов?

Роден съм на 8.11.1979 г. в град Плевен. Средно образование завърших в родния си град, а висше в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, специалност Специална педагогика, по която специалност съм работил около 5 години. От първите ми спомени около мен е пълно с книги. Първоначално за оцветяване, а после вече и качествена литература. Израснах с музиката на детските приказки на Андерсен, Грим, Николай Райнов,  Линдгрен и много други. По-късно, разбира се запален от баща ми, по рафтовете ми започнаха да яздят и стрелят индианци и бледолики – Зейн Грей, Карл Май, Густав Емар, Емилио Салгари, Майн Рид, ; пиратски кораби плуваха по улицата и всичко това с приятен подходящ музикален фон. По-късно вече започнах да чета и класици, поезия, научна литература и други,  но фаворити в жанрове и автори са ми фантастика, крими, трилър, хорър и  Стивън Кинг, Дийн Кунц, Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Джек Лондон, Габриел Гарсия Маркес, Карл Май, Джеймс Ролинс, Майкъл Конъли, Ерих Мария Ремарк, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ботев, Смирненски, Джеймс Клавел, Морис Дрюон и много други. В общи линии съм всечетивно животно.
Пиша от 17 годишен, като темите са различни, но най-вече свързани с любимите ми стилове, а и обичам неочаквания край.

Vampire Ladies: Би ли могъл да опишеш книгата си с две думи? Кои са те?

Валентин Попов:  Мога, да. Думите са „издраскани длани”.

Vampire Ladies: Какво те подтикна да започнеш да пишеш?

Валентин Попов: Писането е много интимен акт. Човек се вглъбява във себе си и обръща внимание на вътрешните си усещания, пориви, желания…. Писането е мечтаене, рисуване на измислена действителност, на илюзорна реалност, където авторът е бог и може да прави каквото си поиска с героите. Както и да каже неща, които има нужда да извади на бял свят. Без значение от жанровата характеристика, прозират истини от реалния свят. Но основния двигател е фантазията, която има нужда да бъде проявена под някаква форма.

Vampire Ladies: Коя част от книгата ти достави най-голямо удоволствие да напишеш? А коя те накара да се поизпотиш?

Валентин Попов: В писането няма потене или трудност. Сядам да пиша, когато имам идея, а историята се излива на листа. Самият акт на писане е удоволствие – всяка дума рисува, всяка е щрих към пълната картина. Единствено досадна е редакторската част, когато трябва да загладиш нещата.

Vampire Ladies: Към кой жанр би определила книгата си? Би ли могъл да я сравниш с книги които по един или друг начин си приличат една с друга?

Валентин Попов: Разказите в този сборник сами по себе си са адски различни. Някои са „сериозни“, други са плод на въображение или на сън. Самият аз по-скоро бих я определил като хорър. Дори, т.нар. сериозни разкази са с „ужасен“ край. Не мога, обаче да я сравнявам с друга книга. Все едно две картини на Сезан и Гоген да се сравнят. Не, че се имам за литературен импресионист.

Vampire Ladies: Има ли реални персонажи в истинският живот на които си базирал героите в книгите си? Ако да с какво се различават литературните им образи с техните истински?

Валентин Попов: Повечето герои имат образец. Всяко късче от действителността може да ми послужи за характеристика на герои, ситуация или действие. Дори и сюжет. Черти на реални хора са застъпени в моите герои, като разбира се литературните образи са гротескно по-ярки, по-жестоки, по-тъжни, по-живи или по-мъртви. Като шарж на реален човек. Радвам се, обаче че реалните хора не биха се разпознали, защото не всички черти, които ми правят впечатление са хубави. Да не кажа, че няма такива. Вадя лошото от тях и го развивам.

Vampire Ladies: Кой автор или книга те вдъхновява да пишеш?

Валентин Попов: Много са авторите. На първо място е Стивън Кинг. Кралят. Няма такава дълбочина, такова реално и всеобхватно изграждане, както на образи, така и на сюжет. На второ място е Едгар Алан По – черните му краски завладяват душата и те карат да издраскаш същността си до кръв.

Vampire Ladies: В процеса на писане на книгата, кога успяваше да пишеш най-много – сутрин, обед, вечер, във всяка една свободна минута?

Валентин Попов: Най-вече следобед, сутрин съм прекалено ангажиран и сънен, а вечер – ходещ мъртвец J

Vampire Ladies: Кой герой от книгата ти прилича най-много на теб?

Валентин Попов: Подходящ въпрос за викторина. Нека читателите на блога и на форума предположат. Позналият печели сборника „Нощта срещу ноември“ с автограф.

Vampire Ladies: Как предпочиташ да пишеш на хартия или на компютър? Защо?

Валентин Попов: Когато започнах, пишех на хартия. Харесваше ми драскането на химикала по хартията, аромата на мастило. След това по естествен начин преминах на компютъра – пише се по-бързо, по-прегледно, а редакцията става за секунди.

Vampire Ladies: Случвало ли ти се е да се събудиш по сред нощ с идея за книгата и да станеш и веднага да си нахвърлиш бележки? Ако си имала такава ситуация коя сцена от книгата написа по този начин?

Валентин Попов: Редовно се случва това. Но не ставам да нахвърлям бележки, а разсъждавам в просъница върху идеята, развивам в главата си няколко сюжетни линии. После заспивам. Ако на сутринта идеята е още в главата ми, значи е добра. Ако е избягала, не си е заслужавало. Най-ярък и пресен пример за това е разказа „Нощта срещу ноември“.

Vampire Ladies: Кое е любимото ти място за писане?

Валентин Попов: Болна тема. Където има компютър и свободно време. За съжаление нямам възможност да осигуря перфектните условия за писане. Но това би била една дървена къща в края на гората, с веранда, широка поляна, след която започва езеро. Зад къщата е планина, а кабинета ми е на таванския етаж с малко прозорче, което гледа към водата.

Vampire Ladies: От къде черпиш муза за писане?

Валентин Попов: Нямам определен извор на вдъхновения. В един момент може да е просто интерес образ, който съм видял; може да е новина – например имам разказ, който не е включен във сборника, вдъхновен от унийството на Хюлия Маджар или една снимка в интернет – разказа „Тебешир”; може да е сън; може да е изпусната дума от приятел;

Vampire Ladies: Кой е най-добрият комплимент който си получил до сега като автор?

Валентин Попов: Един приятел каза, след като прочете „Нощта...”, че е настръхнал, а друга близка приятелка, че се е разплака след прочита на „Тебешир”. Това е най-ценното. Да усетиш,че си влязъл в сърцето или в главата на човек.

Vampire Ladies: Вярваш ли в магии и свръхестествени личности?

Валентин Попов: Вярвам в магии, вярвам и в паралени реалности, както и в прераждане. Енергията не може да се губи. За мен доказателство за това е чувството на дежа вю, макар че скептиците казват, че това е грешна химическа реакция в мозъка. А щом вярвам в тези неща, смятам, че има и свръхестествени личности – били те гадатели, врачки, магьосници или хора с по-голяма физическа сила. Светът е не само видимото, а и това, което се крие в нас самите, като сила и възможност.

Vampire Ladies: Как би описал живота си с осем думи?

Валентин Попов: Работа, музика, пътуване, писане, семейство, приятели, фантазия и .. храна J

Vampire Ladies: Какво е твоето мото и максима?

Валентин Попов: „Не можеш да влезеш в мрака, без той да влезе в теб и да вземе своето.” Майкъл Конъли

"Когато надникнеш в бездната, бездната също надниква в теб." Фридрих Ницше

Vampire Ladies: Ако можеше да си някъде по света точно сега, къде би избрал да си?

Валентин Попов: Може би в Перу или в Скалистите планини.

Vampire Ladies: На кой жив човек най-много се възхищаваш?

Валентин Попов: Стивън Кинг.

Vampire Ladies: Ако можеше да се сдобиеш с талант, какъв би бил той?

Валентин Попов: Да пътувам в миналото, за да поправям грешките си или просто, за да науча неща, които са табу в днешно време. А може би и да прескачам в паралелни светове.

Vampire Ladies: Имаш ли идеи за още книги и разкази?

Валентин Попов: Имам. Постоянно пиша разкази, а съм започнал и два големи проекта – романи. Единият ще е фентъзи с името „Отвъд края”. Разказът „Кучешка дупка” се явява първата му глава, а другият е с работно заглавие „Къщата” – в него има ужаси, има фантастика, пътуване във времето, свръхестествени явления, много болка, много смърт и много приключения.

Vampire Ladies: Кое е най-доброто ти постижение?

Валентин Попов: За момента е това, че се осмелих да издам сборника с разкази благодарения на подкрепата на приятели и на Явор Цанев – собственик на издателството “Gaiana Book & Art Studio”. Също така, чест за мен е анотацията на сборника от Адриан Лазаровски – преводач на Стивън Кинг и отличен писател, както и на добрия ми приятел и прекрасен писател Георги Връбчев, които има издадена книга зад гърба си, която взима дъха и подготвя .... Това е тайна. Нека той самият каже един ден.

Vampire Ladies: Коя е най-великата ти грешка?

Валентин Попов: Грешката ми е основна. Никога не се хвърлям с рогата напред. А трябва така, за да успее човек в днешния свят.

Vampire Ladies: Кое е най-доброто ти качество?

Валентин Попов: Способността да изслушвам и да анализирам.

Vampire Ladies: Коя е най-отличителната ти черта?

Валентин Попов: Добронамереност и емпатия, от които често страдам.

Vampire Ladies: Кой е любимият ти измислен злодей?

Валентин Попов: Човекът в черно.

„Човекът в черно го отведе до древен олтар за жертвоприношения. Стрелецът го разпозна мигновено: Голгота, лобно място. Оглозгани бели черепи невъзмутимо се взираха в тях — крави, койоти, елени, зайци. Алабастров скелет на фазан, разпръснати тънки костици на къртица, убита за развлечение от диво куче.” – „Тъмната кула”, Стивън Кинг

Както и Ханибал Лектър, герой на Томас Харис, познат в България най-вече от „Мълчанието на агнетата” с Джуди Фостър и сър Антъни Хопкинс.

Vampire Ladies: Какво е любимото ти занимание, когато не пишеш?

Валентин Попов: Обичам да се разхождам сред природата, там където няма много хора, да играя с дъщеричката ми или, ако остане чак толкова свободно време, да изгледам някой филм.

Vampire Ladies: Как е фантастичната ти професия?

Валентин Попов: Бродещ варварин J

Vampire Ladies: Кои три човешки качества, са най-важни за теб?

Валентин Попов: Честност, откритост, добронамереност.

Vampire Ladies: Кои са петте любими песни?

Валентин Попов: Manowar – “Spirit horse of the Cherokee”

Manowar – “Hatred”

Manowar – “Kill with power”

Guns n’ roses – “Catcher in the Rye”

Cinderella – “Gypsy road”

Vampire Ladies: Топло или студено време?

Валентин Попов: Tопло.

Vampire Ladies: Ранни сутрини или късни вечери?

Валентин Попов: Зависи за какво. Но по-скоро ранни сутрини.

Vampire Ladies: Дискотека или караоке?

Валентин Попов: Рок концерт и караоке.

Vampire Ladies: Кога е рождения ти ден?

Валентин Попов: Всяка година J Шегувам се. Когато е и на Брам Стокър.

Vampire Ladies: Предишна работа:

Валентин Попов: Учител на зрително затруднени деца.

Vampire Ladies: Любима работа:

Валентин Попов: Любимо хоби – работа: писане

Vampire Ladies: Любим филм:

Валентин Попов: „Тексаско клане” от 2003 година, „Екзорсистът” на Уилям Фридкин, „Птиците” на Хичкок, „Кил Бил”, „Сиянието” по Кинг, „Пурпурните реки” с Жан Рено.

---

Благодарим ти Валентин за времето което ни отдели за интервюто, надяваме се скоро да направим още едно!

---

Моля не копирайте интервюто и не разпространявайте без разрешение и упоменат източник! Интервюто бе направено изцяло за блога Vampire Ladies!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Ръсел Киркпатрик – автор на поредицата “Небесен огън” (02.10.2012)

От дребно, потънало в сняг селце петима мъже и една жена се отправят на опасно пътешествие, за да предизвикат мрака, изпълнят пророчество и променят съдбата на света.

В продължение на две хилядолетия Каннуор, Неумиращият Рушител, Повелител на Брудуо, е подготвял отмъщението си срещу Най-възвишения.

Успял да избяга от тъмницата на Рушителя, Манум се завръща у дома, ала тогава той и съпругата му биват отвлечени. Синовете им Лийт и Хал се впускат подир тях, придружавани от малка група съселяни, с които да освободят пленниците и предупредят сановниците за неизбежната война.

Ала не всички от Компанията са на мнение, че подобна малка групица може да промени нещо… или че някой ще обърне внимание на предупрежденията.

Но първо, кой е Ръсел Киркпатрик?

Ръсел Киркпатрик, роден пред 1961 в Христчърч, Нова Зеландия, е лектор по география и писател. Има степен професор по география от Университета Кантебъри и в момента преподава в Университета Уакайто в Хамилтън. Работил е шест проекта за атласи и в момента работи по седмият си (атласа на Бахрейн). Написал е две фентъзи трилогии - Небесен огън (издава се в България от издателство MBG BOOKS) и Обвивка. Киркпатрик е спечелил две награди Сър Джулиъс Вогел (Новозеландски награди за научна фантастика и фентъзи) за най-добра книга за възрастни - Пътят на отмъщението (книга първа от трилогията Обвивка) през 2008 и Тъмно сърце (книга втора от трилогията Обвивка  през 2009.

Превод на биографията: Vampire Lady (Мимс)

“В земята пламък се крие” е втората книга от трилогията „Небесен огън”. За мен, тази втора част има по-бърз подход и по-силно отношение при употребата на думи. Мислите ли, че писането ви се е променило по някакъв начин, след „През лицето на света”?
Писането ми определено се е променило, поради много причини. Първо, винаги съм планирал трилогията да има деликатно начало и да ускоря темпото във втората книга. По-малко описание, повече охарактеризиране и действие. С книга 3, историята продължава. Второ, „В земята пламък се крие” премина през много повече взискателен и приятен редакционен процес. Представях си как редактора на издателя преглежда първата ми книга и изважда някои части от прекомерно снизходителната география, както да се справи със склонността ми да използвам наречия. Обаче, по множество причини това не се случи толкова успешно, колкото ми се искаше. Затова наех независим редактор, Давина Маклеод от Малбърн, да ми помогне с „В земята пламък се крие”. Мисля, че постигнатата сбитост, се дължи в голяма част от работата й. Редактора Харпър Колинс, назначен на тази длъжност за тази книга, също помогна за съкращаването й. И трето, научих доста неща през последните две години от приятели писатели и събрания. Надявам се да продължа да се подобрявам.

Имало е времена, по време на двете книги, в които съм искала да ударя героя ви, Лейт, и да му кажа да порасне. Като автор, чувствали ли сте се по този начин към него?
Възхищавам се, че се чувствате така спрямо него, което ме кара да вярвам, че съм успял в това, което исках да направя. Имам двама тийнейджъри и самият аз бях такъв едно време. Мисля, че Лейт представлява много от това, което бях аз и онова, което съм забелязвал, да бъдеш определен вид тийнейджър. Имайки предвид, че главната тема е за порастването, исках той да е герой с всичките си недостатъци.

Интересно, получавам доста имейли от хора, питайки ме дали могат да зашлевят Стела и да я събудят. Отново, възхитен съм. Лейт и Стела трябва да се контастират помежду си. Те трябва да влязат в зрялата възраст, минавайки по много различни маршрути. Бъдете сигурни, няма да останат толкова хленчещи и обсебени от себе си завинаги. И двамата порастват преди края на историята.

След като „През лицето на света” бе издадена, вие сте били в Австралия и сте говорили на два конгреса, „Конфлукс” в Канбера и „Континуум” в Мелбърн. Как се чувствахте, като за първи път трябваше да се изправите в стая пълна с фенове на фентъзи жанра?
Бях много развълнуван, всъщност. Имаше време, когато говорих пред публика, като учител и лектор, но за първи път можех да говоря за предмета, който обичам най-много. Също помогна, че в стаята имаше няколко хора, с които кореспондирах около повече от година и току-що бях видял. Бяха много подкрепяща група.

Мислите ли, че опита ви като учител, ви е помогнал на конгресите?
Вероятно помощ и пречка. Свикнал съм да звуча властно, но да бъда честен, беше много по-важно да науча, отколкото преподам на двата конгреса. Затова трябваше да опитам да говоря по-малко и слушам повече, да задават повече въпроси на които да отговарям. Не съм сигурен до колко съм успял. Но научих много в „Конфлукс” и „Континуум”, препоръчвам това изживяване на всеки.

Какъв беше най-трудният въпрос, пред който се изправихте?
Не толкова въпрос, отколкото аргумент. Изникна по време на беседата в „Конфлукс”. Един господин възрази на изказването ми, че географията на Толкин, колкото и величествена, е неприемлива. Той оспори изказването ми, че Мъгливите планини са необикновен континентален планински обхват (само 40 мили широки, в сравнение със стотиците мили широчина, обикновено наблюдавани при континенталните планински обхвати) е неуместно, защото Валарите са направили планините. Имахме интересна дискусия, и двамата вероятно пропускайки гледната точка на другия. Наслаждавам се на такива дебати при публични лекции, толкова дълго, колкото да не отегчи публиката.

Какво бе чувството да бъдете обявен за „Фентъзи Крал” в „Конфлукс”?
Не оправдах надеждите, разбира се. Организаторите бяха много мили да ме включат във викторина с гиганти като Саймън Браун, Гарт Никс, Шон Уилямс и Ричард Харланд. Аз не съм „фентзъ крал”. Една книга просто ми предоставя достъп в двореца. Сега съм незначителен придворен, отдавайки почит на истинските крале и кралици на фантастиката – надявайки се един ден да пиша толкова добре, че да заема мястото си на трона. Хм, масивна метафора. Но съм достатъчно реалистичен да знам, че имам много да уча. Първото ми сериозно усилие, като писател, го публикуваха, затова сега се уча публично!

Светът ви е толкова подробен и изглежда толкова естествен, включително различните раси, всеки със своята митология. Ще заложите ли бъдеща история във Фалта, след като приключите с трилогията „Небесен огън”? Или предпочитате да изградите нови светове?
Започнах нова трилогия. Не е насочена към Фалта; не възнамерявам да се връщам там, за друга поредица. Следващата трилогия е в същия свят, просто не на същия континент. Може дори да забележите подобни имена по някое време. На беседата споменах, че съм облекчен, че поредицата е написана. Сега когато героите приключиха пътешествието си в моя свят, мога да отида и поиграя с всякаква намеса!

Намираш ли хората да се отнасят с теб различно, сега като си преуспял, най-продаван автор?
Не съвсем. Единствената промяна която усещам е при някои познати, които може да си мислят, че ще ги пренебрегна, сега когато съм богат и известен. Хах! Толкова съм известен, че семейството ми понякога си спомня името ми. Честно, няма слава и съвсем малко късмет в това писание, поне засега. Въпреки многото забавление.

И накрая, по какъв начин се промени живота ви, след като „През лицето на света” бе издадена?
Предполагам, че най-голямата промяна е прибавеното напрежение. Непрестанно мисля за невидим читател, който се навежда над рамото ми, сканирайки това, което съм написал. „Какво мислиш за това?”, питам аз… и трябва да си представя отговора. Заедно с този натиск, сега е времето да подобря писането си. Искам да стана по-добър в това, много по-добър. Затова предполагам, писането много повече завзема мислите ми, отколкото преди.

---

Интервюто бе преведено за вас от darkness_angel (Вили)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Иън Ървайн – автор на поредиците “Взор през огледалото” и “Кладенецът на времето” (25.09.2012)

Тиан, самотна работничка в манифактура, обработва поредния кристал, когато започва да получава странни видения. Кристалът събужда таланта ú в геомагьосничеството, най-силното от Тайните изкуства, но и най-пагубното. Магия, която съюзниците и враговете на човечеството са еднакво неспособни да контролират. Изкуство, смъртоносно за дръзналия да го използваСлед фалшиви обвинения в саботаж от страна на нейната съперница Ирайзис, Тиан поема към своя нов живот. Скоро е пленена от чуждоземния лайринкс Райл, който планира да я използва в смъртоносни експерименти… за да преобразява плът. Единствено геомагьосничеството може да я спаси. Борейки се да контролира собствения си талант, Тиан поема към Тиртракс, най-високият връх в Трите свята. Водена от своите видения, там тя се среща с истински кошмар…

Но първо, кой е Иън Ървайн?

Иън Ървайн (на английски: Ian Irvine) е австралийски писател и океанолог. Иън е роден в Батхърст, Нов Южен Уелс, Австралия през1950 г. Той учи н колежа Шевалиер, а по-късно в университета в Сидни, където получава бакалавърска степен по естествени науки. След това Йън Ървайн получава докторска степен по океанология. През 1980-те години той предприема няколко експедиции до Суматра, които след това допълват идеите му за книгите, които пише.

Бихте ли казали малко за себе си и детските си книги?
Иън: Първо, започнах без никакви намерения да ставам писател, въпреки че в ранните си години „поглъщах” книгите. В училище бях наистина заинтересован от науката и прекарах трудовия си живот, като консултантски учен, проучвайки замърсяването на водите и моретата. Тогава, преди 25 години, изпитах силна нужда да пиша и започнах да пиша епична фантастика. По това време тази работа евентуално бе публикувана, превърна се в огромна 11 серийна поредица (досега!). Беше бестселър в Австралия и Великобритания, бе публикуван в много други държави и езици. Може да прочетете за това тук. Първите глави от всичките ми 27 книги и някои по-кратки творби, можете да прочетете тук.

Тези дни пиша по цял ден, въпреки че все още върша част от моята научна работа, просто за разнообразие. Също съм написал 12 детски книги, последната ми поредица е „Grim and Grimmers”, квартет от хумористични фентъзи романи за 9 годишни и нагоре (въпреки че доста възрастни й се наслаждават). Никога досега не съм писал хумористична фантастика, затова приемам тази поредица, повече като предизвикателство – ами ако съм написал книгите и не са били забавни?

Но рецензиите бяха мили и трябва да кажа, че тези книги са най-забвните, които съм писал. Може би, защото, за първи път, се отпуснах и свързах с дивата си и шантава страна. Книгата, която току-що бе публикуване е „Grim and Grimmers 4, Гибелната кралица”, която бе най-забавната от всички. Кориците на книгите, рецензиите, бележки към книгите, първи глави и други четива могат да бъдат видени тук.

Знам, че пишете книги, които са за малките читатели. Какво правите, за да допринесете за това?
Иън: Започнах с недостатъци, но симпатичен герой, давайки му/й голям проблем на лошо място, тогава запазих смеха и приключенията прииждаха до самия край, което винаги е било обрат или два. В „Grim and Grimmers” герой е Неудобния Айк, който е добронамерен, но безполезен във всичко, освен в рисуването.

Айк случайно е предал Принцеса Аврора на злата Кралица на смъртта, Емаджика, тогава той е пленен и окован за пазач дяволче, на име Нуки, който иска да изяде черния дроб на Айк. С помощта на умна, но и безразсъдна крадла, Мели, Айк успява да избяга и те тръгват да спасяват принцесата. Но Кралицата на смъртта краде деца от Grimmery за колекцията си. Тя се къпе в техните кошмари, за да се облекчи от своите и има един кошмар, който иска най-много – този на Айк.

Какви съвети имаш за родители, които искат децата им да обичат да четат?
Иън: Първо, четете им от ранна възраст. Мама ни четеше, когато бяхме много малки, после татко пое до 10 или 11 годишна възраст и ние правим същото с нашите деца. Четенето на децата ви е важно, защото това ги учи за историите и приказките. Без тях, някои деца никога няма да се насладят на четенето, не защото няма уменията, но защото никога не са навлизали във въображаемия свят, когато са чели. С други думи, приказката не означава нищо за тях.

Какви съвети имате за младите писатели?
Иън: Най-важното нещо, което ви трябва е решителност, защото е невероятно трудно да те публикуват и също толкова трудно да си изкарваш прехраната, щом веднъж са те публикували. Много хора са добри в писането, но това не е достатъчно да преуспееш. Това което има значение е, че си твърдо решен да научиш за разказването на истории, независимо колко време ще отнеме и колко много разочарования ще ти се изправят по пътя. Мисля, че повечето хора могат да се научат, ако са подготвили достатъчно време и усилия в това, и вярвам, че такива хора ще бъдат публикувани.

Писането е забавна или трудна работа? Какво е любимото ти нещо, при писането на детски книги?
Иън: По малко и от двете. Пиша по цял ден от 12 години и се старая в писането си, около 60 часа на седмица повечето седмици и повече, когато крайният ми срок наближава. Писането е трудно и обезсърчаващо, без значение колко добре върви на единия ден (или една книга, ако има значение), на следващия ден и следващата книга, започваш отново от нулата. Първо записките са особено разочароващи, защото без значение колко планиране съм направил за една книга, никога не ти се струва истинско, докато не стигна до края на първата част и прочета това, което съм написал. Но казвайки това, това е трудна работа, която обичам. Това най-хубавата работа в света.

Харесва ми да пиша за деца, защото мисля, че те основно търсят добри, силни приказки, за приятни, правдоподобни герои и това е вида книга, която харесвам да чета. И пиша.

Собствените ти деца обичат ли да четат? Какъв жанр книги харесват?
Иън: Имам четири деца и те всички обичат да четат, въпреки че всички са пораснали и са напуснали дома си от известно време. Когато бяха малки харесваха обичайните книги – Др. Сюс, „The Berenstain Bears” и така нататък, а когато станаха по-големи, Роалд Дал, „Хобитът”, „Goosebumps”. В тийнейджърските си години, четяха много фантастики – дори смея да го кажа, някои от книгите ми – въпреки че не мисля, че са им били от любимите.

---

Интервюто бе преведено за вас от darkness_angel (Вили)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Т.А.Барън – автор на “Изгубените години” (18.09.2012)

Бушуващото море изхвърля едно момче на брега в древен Уелс. То е почти мъртво и няма спомени, име или дом, но желанието да открие кой е и да научи истината за тайнствените си сили го отвежда в чудна вълшебна страна. Там момчето разбира, че съдбата на тази земя и онова, което търси, са необяснимо свързани.
„Роман, пропит с вълшебство.“ — Ню Йорк Таймс
„Изключително начало... едно увлекателно и дълбоко лично приключение.“ — Лойд Аликзандър

Но първо, кой е Т.А.Барън?

Т.А. Барън отрасва на ранчо в Колорадо и пътува много като стипендиант на „Роудс”. Напук на мечтата си да стане писател, не намира никого, който иска да публикува първия му роман. Присъединява се към бизнес-предприятие, като в крайна сметка става президент – и решава да опита отново. През 1989 г. изненадва партньорите си и се мести обратно в Колорадо, за да стане писател и природозащитник. Оттогава е написал над двадесет ентусиазирано приети романа. Много от творбите му са се превърнали в международни бестселъри.
Печели наградата „Наутилус“, която се връчва на книги, вдъхновяващи по-добър свят, както и много признания от Американската библиотечна асоциация и Международната читателска асоциация.
През 2000 г. Основава национална награда, за да почете изключителни млади хора, допринесли за общността си или околната среда - наградата „Глория Барън” за Млади герои, която се връчва всяка година на двадесет и пет одухотворени, активни в обществото млади момчета и момичета. Когато не пише или не изнася лекции, Т. А. Барън участва в много комисии, включително в управлението на университета Принстън, където помага за създаването на Принстънския институт за околната среда и Обществото за дивата природа – от което Барън получава най-високото отличие за защита на природата.

Често ме питат, защо съм избрал да пиша за „Мерлин” – особено преди да стане най-великият магьосник на всички времена, когато бе само една проблемно момче, прераствайки към невероятните си сили, с никаква идея за величественото си бъдеще, като легендарния магьосник на Камелот. Разбира се, той е удивителен герой, пълен със изненади, някой, който е предречен да живее назад във времето, променяйки се (или бъдещия му ученик, Артур) в каквото и да е създание, което си избере. И разбира се, той е някой, чиято мъдрост в крайна сметка израства като много от недостатъците му, мрачната му страна, от неговите добродетели и мечти.

Но когато започнах да пиша за него – преди 18 години и 12 книги, книгите бяха преведени на 15 езика – знаех, че става нещо повече. И дори сега съм по-убеден. Какво бе това мистериозно, завладяващо качество в този млад мъж? Какво ме накара да искам да оставя всичко настрани, за да слушам неговата тайна история и бъда негов писател?

Всичко започна с един сън. През 1993, сънувах за момче, полуудавено и едва живо, изхвърлено на брега на един странен скалист бряг. Той бе слаб, отвратителен и ужасно объркан. Да не споменавам напълно изгубен и самотен. Но беше и нещо друго: момчето, което някой ден щеше да бъде наречено Мерлин, древен магьосник, който вдъхнови истории по света над 1500 години.

Сега, с публикацията на красивото ново издание на сагата „Мерлин” – 12 книги, които започват с това самотно, полуудавено момче и ще го последват през многото му магически приключения в Fincayra и Авалон – го опознах много добре. Той сега е приятел, истински довереник и също взискателен учител.

И дванадесетия и последен том, „Мерлин: Книгата на Магията”, ми дава особен смисъл на завършване. Това илюстрирано съкровище е наистина кулминация от приказките на Мерлин. Изпълнени с карти и красиви картини, разкрива тайните на близо 150 удивителни, чудати, ужасяващи и чудати герои в сагата „Мерлин”. В страниците си, може да научите учудващи неща, като ужасяващата тайна на Обитаваното тресавище. Единствения страх на Авалон, най-великият войн. Невероятните навици на девет вида феи. Произхода на всички магически съкровища. И истината за изгубените крила на Мерлин.

Всички тези неща – и още – събират тази нова книга. И познайте какво? Всички тези тайни идват от моите начални, ръчно написани бележки, които съм запазил през тези 18 години. Надявам се, че ще се забавлявате с тази книга, колко и аз… и да открият много изненади!

Затова защо съм избрал да пиша за Мерлин? Повече от всичко друго, е любовта му към природата. Докато учи езикът на дърветата и реките, лети като ястреб, чува тътена на древните камъни и бяга грациозно с елена – той открива, че природата му е най-добрият приятел. Неговия истински лечител. Неговият основен източник на магия и вдъхновение.

И ето най-хубавата част: след всички тези приключения, всички тези книги – и сега се прави филма – магията на Мерлин е по-силна от всякога!

Можете ли да усетите магията?

---

Интервюто бе преведено за вас от darkness_angel (Вили)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Майкъл Дж. Съливан – автор на “Конспирацията за короната” (11.09.2012)

Не древно зло, което да бъде унищожено или орисан на величие сирак… просто двама мошеници на грешното място, в грешното време. Циничният крадец Ройс Мелбърн и неговият партньор, бивш наемник Ейдриън Блекуотър си докарват добра печалба, изпълнявайки опасни назначения за дребната аристокрация… до момента, в който са наети да откраднат меч и открият, че са обвиняеми за убийството на краля. Започналото като проста приказка се разраства в зашеметяващ епос, разкриващ конспирация, доста по-широкообхватна от простото завладяване на малко кралство — древна мистерия с дастатъчна мощ да поваля империи и заплаши съществуването на човечеството.

Но първо, кой е Майкъл Дж. Съливан?

Майкъл Дж. Съливан (на английски: Michael J. Sullivan) е американски фентъзи писател. Роден в Детройт, щат Мичиган. Автор е на шестокнижието „Откровенията на Ририя“ – поредица, написана за страдащата от дислексия негова дъщеря.

Какво бихте казали, че е най-интересната ви чудатост при писане?
Майкъл: Не знам дали някой ще го намери за интересно, странно може би – и знам, че жена ми бе леко шокирана, когато разбра, но когато започвам мое произведение, или заседна на текуща работа в прогрес, отивам да се разкарам (някъде на уединено място) и провеждам на глас разговор със себе си. Действителност играя роля на двама човека. Един, който ми задава въпроси и друг, който отговаря на другия… и както казах, трябва да е на глас, иначе подходът няма да достигне същият резултат. Мисля, че някой, който знае повече за анатомията на мозъка, ще може да обясни защо е така… по отношение на някаква връзка между вербалната функция и творчеството, а един психиатър може да изрази друго мнение по въпроса… но за добро или лошо, това ми действа.

Ако бяхте заточен на необитаем остров за една година, кои 5 романа щяхте да искате да имате при вас?
Майкъл: Веднъж ми зададоха такъв въпрос, но интервюиращият каза по-скоро „книги, отколкото романи, а аз казах, че бих искал „Как да оцелееш на необитаем остров”, която може да ти отвори някои вратички. Предполагам, че такива книги няма да имам проблем да препрочитам отново и отново, всъщност има няколко истории, които наистина съм препрочитал.

• „Хари Потър”: Може ли да измамя и определя поредиците, като една? Чел съм и съм препрочитал всяка една от тези, всеки път когато излезе нова и правейки го, открих малки подробности, които правят по-приятно препрочитането. Нещата, като пристигането на Хагрид, в книга едно, с мотора на Сириус Блек. Моите книги имат такива „великденски яйца”, които да забавляват хората, които препрчитат.
• „Властелинът на пръстените”: Тази книга винаги ще има специално място в сърцето ми. Това бе първата книга, която ме накара „да искам да чета”,след като я приключих и не намерих нищо подобно на нея, започнах да пиша. Все още ми харесва да се сблъсквам с Фродо и Сам, и другите в тази книга, сякаш са „стари приятели”.
• „Хълмът Уотършип“: говорейки за „стари приятели”… препрочитал съм книгата на Ричард Адамс няколко пъти и все още харесвам връзката между тези зайци. Наистина харесвам това, как всеки герой е уникален и наистина искам да съм сред бандата зайци, в търсене на ново място, което могат да нарекат свой дом.
• „Сблъсък”: Също притежава чудесни герои (може да забележите тема, започваща да се изгражда). Някои от вечните ми любимци: Ник Андрос, Том Кълън, Стю Редман, Майка Абигейл и Фран Голдсмит. Ако трябва да преживея апокалипсис, то бих искал да съм с хора, като тези.
• „Откровенията на Ририя”: Сега, преди хората да ме пропъдят, заради крещящата самореклама или обвинят в това, че имам много идеи, нека обясня. Написах тези книги, за да пасна с моите предпочитания, като ръка в ръкавица. Те са „точно” от вида, които обичам. Имало е времена (по време на редактиране), когато не мога да се насиля да погледна към тях отново. Но от време на време, поглеждам нещо в тях и откривам, че пак ги препрочитам. Когато проектираш нещо „перфектно за теб”, не е учудващо, че „Аз” ще го харесам… факта, че има „други”, това го прави голяма изненада.

Ти от кой тип писатели си – от онези, които планират сюжета или от онези, които сядат и пишат, водейки ги сюжета?
Майкъл: Определено от онези, които планират сюжета, макар че имаше време, когато бях от онези, които сюжета ги води, но открих, че губя изключително много време, като вървя по път, който не ме довежда до никъде. Това не означава, че съм толкова скован, че да не си позволявам да откривам случайно интересни неща. Сякаш планираш пътешествие и планираш в кои градове ще спреш, за да хапнеш, или да преспиш през нощта, но ако пътешествам и нещо, което изглежда интересно, тогава аз изучавам докъде може да ме отведе това.

Обикновено прекарвам шест дни в седмицата в писане и един ден за „мислене”. Това са дните, в които проучвам пътят напред и определя, дали трябва да коригирам контура, колкото е възможно. Донякъде важи и от героите. Имам герои, които отказват да отидат там ,където искам и трябва да се слушам в тях – те винаги са прави. Тогава има герои, които са получили повече „време пред екрана”, тъй като са се оказали толкова забавни, когато съм започнал с тях. Затова предполагам, че съм по-малко и от двете… но използвам контура, като основа.

Опиши „Откровенията на Ририя” в 140 букви или по-малко.
Майкъл: Двама невероятни герои са уловени в поредица на ескалиращи приключения, изпълнена с обрати, хумор, сцени стоплящи сърцето и трогващи сърцето.

Какво те вдъхнови да напишеш „Откровенията на Ририя”?
Макъл: Уоу, дългия или краткия отговор. Ще опитам с „каквото пасне”. Бях написал за повече от десетилетие, предимно литературна фантастика, където съм се трудил върху внимателното съчетание на думи, повече отколкото за самата история. Станах доста добър в това, но не се забавлявах, нито получавах издателски предлагания, затова приключих с творческото писане. Когато дъщеря ми (която бе тогава на тринадесет) се бореше с четенето (тя страда от дислексия), аз й купих „Хари Потър”. Тя не я прочете, но тогава аз го направих, припомни ми колко забавно може да е едно добро приключение с приятни герои. Реших да напиша приказка за Сара, без никакви намерения да я издавам. Затова се върнах към идеята, която се въртеше в главата ми, дори преди да спра с писането. Затова предполагам, че е било комбинация от връщане към фантастиката (която на първо място ме накара да се влюбя в четенето), дъщеря ми (за да й дам нещо, което с радост да чете) и Роулинг (която ми напомни, колко забавна може да е една история).

Какъв вид проучване направи за „Откровенията на Ририя”?
Майкъл: Беше базирано върху Средновековна Европа, сцени, вариращи от изтънчения живот в замък, до кораби в открито море. Проучих всичко за дрехите, храната, костюмите, бойните техники, доспехите, боевата техника и така нататък. Но е измислен свят, затова съобразих да взема това, което исках, да обединя неща, които никога не са съществували заедно и създам свят, който следва правилата, които исках.

Развих 8000 години история за света на Елан и повечето от проучванията ми дойдоха наум откакто се помня (а аз съм алчен за история). Но по-голямата част от това остава незабелязано, като проучване и изграждането на един свят, не бива „да ти се навира в лицето”. Следвам правилата на айсбергите и напускането на голяма част от него под водата. Определяйки колко от това да разкрия, до каква степен е „опънато въжето” и определено ще има някои, които мислят, че е твърде прекалено, други твърде леко и надявам се достатъчно такива, които го намират за „достатъчно”.

Един от най-тежките моменти е в „Бурята Емералд”, защото част от нея е на кораб. Исках да съм сигурен, че разкривам достатъчно от проучването, за да докажа, че не само съм „импровизирал”, но и не съм искал да отегча читателите с факти, относно плаването, които не са били необходими да отбелязвам.

„Откровенията на Ририя” е съставена от 6 книги. Четох, че поредиците са проектирани, като телевизионни серии. Как се тълкува това за книгите ви?
Майкъл: Това, което имах предвид с това е, че съм написал „сезон” (поредицата), където има мистерии и разкриваш малко повече, в малки количества, за миналото на някой, но всеки „епизод” (всяка отделна книга) си има свои противоречия и решения. Не исках просто да „спра” при определен брой страници и насиля хората да четат следващата книга, за да разберат края на предната. Моята цел винаги е била да напиша книги, при които хората ще „искат” да прочетат следващата, отколкото да бъдат заложници.

Написах всичките книги, преди да издам която и да е от тях, това ми позволи да наглася по-ранните книги, когато ми хрумне някоя идея по-късно. Това също ми позволи да структурирам поредиците някак необикновено. Съставих първите книги да бъдат умишлено леки и следователно най-тънки. Направих това, така че всяка следваща книга да бъде по-добра от предната и сериите ще се изградят с времето. Повечето поредици работят на обратния принцип, те започват с много тежест, така че не може наистина да се опознаеш и социализираш с героите. По моя начин, може да се окаже, че след първата книга не са напълно развити… защото не са, но ще са, след края на поредицата. Това може да не е „умният” начин, по който да действаш така с неща, както могат да кажат някои хора по-рано. Но когато писах книгите, нямах намерение да ги издавам и няколкото приятели и семейството ми, които бяха избраната ми публика, чуха част от поредицата, бях сигурен, че ще я прочетат до края.

С кой герой е най-лесно да се пише и защо? А с кой най-трудно и защо?
Майкъл: Ройс и Хейдриън (двата мъжки водача) са много лесни за писане. Особено закачките помежду им, които много хора казват, че е една от причините да ги харесват толкова много. С „тях съм” от толкова дълго време, че някак си идва много естествено и във всяка ситуация знам как ще реагира който и да е от двамата.

Най-трудно вероятно е с Мерик Мариус. Той е описан като гений, който винаги мисли с няколко крачки напред и изгражда много сложни планове, които могат да бъдат доста претенциозни. Правейки го толкова устремен, не е толкова лесно. Не исках да прекалявам, но той накрая се оказа господарят манипулатор и ми отне известно време, за да сглобя някои парченца, така че да е толкова умен, колкото исках да бъде.

Кой/и герой/и в „Откровенията на Ририя” те изненадват най-много?
Майкъл: Вероятно Майрон, който в първата книга е доста предпазлив, срамежлив и всичко онова, което е един наивен човек, който допринася някои доста добри комични моменти. Понякога също допринася и крайно трогателни сцени, по подробно сцената с „дървото на катериците” в първата книга, „Конспирацията на короната”.

Оставих Майрон от втора книга до четвърта и когато следващият път го срещаме, той е прераснал в някой доста забележителен. Трансформацията му го прави почти незабележим, защото е толкова в мир със себе си, света и Бога, който боготвори, че абсолютно не изпитва страх. Той е разцъфнал в удивително човешко същество и ми се иска всеки един да намери такова задоволство в живота си, както направи Майрон.

Какво следва?
Майкъл: Всъщност съм написал три книги, след като приключих „Откровенията на Ририя”. Едната е самостоятелна градска фантазия, за обикновен човек, който несъзнателно получава силата да създава, или прави нещо, което не си е представял. Проблемът е, че силата е необходимо средство срещу друго противниково лице и са добре тренирани с използването на силата, затова главният ми герой е доста не на място. Ето и кратко резюме:

„Двама противникови личности притежават безгранична магия, осигуряваща баланса на Вселената. Неочаквана смърт предава тази сила на неподозиращ случаен свидетел, който няма представа за последиците от новопридобитите му способности.”

---

Интервюто бе преведено за вас от darkness_angel (Вили)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Даниел Ейбрахам – автор на “Пътят и дракона” (04.09.2012)

„Тук има всичко, което аз търся в едно фентъзи!”

Джордж Р. Р. Мартин.

Героичните дни на Маркъс са останали в миналото. Той знае от опит, че дори в най-малките войни умират хора. И когато отрядът му е мобилизиран в редовете на една обречена армия, е готов на всичко, за да избегне войната, в която не желае да участва. Дори ако за целта трябва да предприеме някои крайно необичайни стъпки.

Ситрин е сираче, повереница на банкова къща. Задачата й е да прекара контрабандно богатството на цял един град през зона на бойни действия, като скрие златото и от двете враждуващи страни. Ситрин познава отлично тайните на банковото дело, но търговските стратегии не могат да я опазят от мечовете.

Гедер, единствен наследник на благороднически дом, се интересува повече от философия, отколкото от майсторството на меча. Пълен лаик на бойното поле, той бързо се превръща в пионка на политическата сцена. Ала бъдещето му крие изненади.

Няколко падащи камъчета могат да предизвикат свлачище. Дребна дрязга между Свободните градове и Разсечения трон бързо излиза от контрол. Нов играч се надига от дълбините на историята и раздухва пламъците, които ще тласнат целия район по пътя на дракона – пътя на войната.

„Добре дошли при Даниел Ейбрахам. Ако за пръв път се срещате с него, завиждам ви, защото ви предстои едно незабравимо пътешествие.”

Хуно Диас, носител на наградата „Пулицър”

Но първо, кой е Даниел Ейбрахам?

Даниел Ейбрахам (на английски: Daniel Abraham) е американски писател на фантастика, който живее в Албакърки, Ню Мексико. Разказите му имат множество публикации и са включвани в антологии. Неговата новела Flat Diane е номинирана за Небюла, а The Cambist and Lord Iron: a Fairytale of Economics е номинирана за Хюго и Световна награда за фентъзи.

„Пътят на дракона” е първата книга от поредицата „Кинжалът и монетата” – може ли да кажете на читателите за какво се разказва?
Даниел: Това е епична фентъзи поредица, която заема колкото от Дороти Дънет, толкова и от Толкин. Става въпрос за война, любов, истина, убийства и дракони.

До каква степен „Дороти Дънет”?
Даниел: Дороти Дънет е една от недооценените майстори на историческите романи и фантастики. Тя и Тим Паркс бяха хората, които ме убедиха, че частта със средновековието е едно мощно нещо. Плюс това, прочетох книгата й „Къщата на Николо”, повече пъти, отколкото другите неща, които имам.

Съгласен ли си, че е честно да опишем „Пътят на драконите”, като класическа епическа фантастика, с елементи като в средновековния свят, наследството на отдавна минало пробуждане, пътешествие – заглавието дори се отнася за дракони! Какво те доведе до тази много традиционна приказка?
Даниел: Първата епична фентъзи поредица, която написах – „The Long Price Quartet” – бе изградена на това, да няма нищо общо което съм виждал в този жанр. Различна обстановка, необикновена структура и история, която да е необикновена. Много съм доволен как се получиха на тези книги. И като съм бил там, исках да се върна към нещата, които са основните предимства на епичната фантастика и да видя как тези уроци, които научих на границата на жанра, могат да се приложат към тези проблеми и отношения. Това звучи малко претенциозно сега като го кажа на глас. Бях потопен в това, защото това ме кара да се влюбя в жанра, като читател и исках да се насоча към това.

Ще обясниш ли малко повече как се чувстваш, сега като си приложил различна гледна точка към традиционния Черен лорд?
Даниел: Преди няколко години бях на конгрес с Тим Пауърс. Той бе говорител, а аз слушател. Той каза, че иска не само злодеите да бъдат победени. Той искаше да са унижени и разрушени. Аз не. Аз искам моите злодеи да бъдат разбрани и, ако е възможно, да им бъде простено. „Кинжалът и монетата” има своя Черен лорд, издигането към власт и нещата които идват от там, са главни за книгата. Но той не е от вида безлична нечовешка сила „Аз съм зъл, защото така пише в сценария”, която има в Саурон. Той е състрадателен. Харесвате го. Виждате радостта, когато той поема нещата, страха, който го подлудява и дребнавостта.

Писателите а също читатели – затова кои са нещата които те „задействат”, когато четеш фантастики? Как подхождаш, когато ги включваш в собствените си книги?
Даниел: Повечето читатели, писателите са крадци. Бях много внимателен, когато планирах тази поредица, да взема всички неща от фантастиката, които ме презареждат и да ги поставя на едно място. Епичната фантастика е, така мисля, жанр, относно война и – в най-добрия случай – противоположността на войната. Има много фантастики, които са победоносни, но онези, които наистина траят, са открито мрачни. „Властелинът на пръстените” бе обемиста епична фантастика, относно разоръжаване и цената, която човек плаща за войната. „Песен за огън и лед” е сред другите съчинения за безсмислието на войната. Аспекта, който вложих в „Камата и монетата”, е начина, по който историята на войната, било то пропаганда или история, изпреварва самата война. Това е в голям мащаб. Нещото, което ме връща обратно и обичам в книгите, са героите. Затова населих тези книги с герои, с които харесвам да прекарвам време. Но предполагам това е истина във всеки жанр.

Кои са героите в „Кинжала и монетата”, с които най-много обичаш да прекарваш време? И защо?
Даниел: Всички ги харесвам. Но по различни причини. Харесвам Маркус Уестър, защото има толкова много от добрите черти. Харесвам Ситрин, защото тя често мисли за икономика, сила, как слагаш цени и продаваш дрехи, неща, които наистина намирам за заплетени. Харесвам Доусън, защото той е напълно против за всичко, в което лично вярвам и е толкова влюбен в жена си, че така или иначе го харесвам. Харесвам Гедър Палиако, защото той е един вид герой, който приемам изцяло за предизвикателство. И ето я и Клара. Написах цяла книга след „Пътя на дракона”, за да прекарам голяма част от времето си с нея и тя вероятно ми е любима. Засега поне.

Едно от нещата, които ме впечатли в по-старите ти поредици, „The Long Price Quartet” , бе как толкова добре си описал женските героини. Амат Куан и Идан Мачи особено се открояват за мен, но има още много. Затова не можах да не отбележа, че по отношение на главните герои, има в действителност само един, Ситрин, в „Посоката на кинжала”. Звучи сякаш Клара ще навлезе повече в нещата, но в тази книга все още заема малка част. Този подход беше съзнателно решение от твоя страна, или по някакъв начин задвижен от сюжета?
Даниел: Клара Калиам е един от онези главни герои, които наистина имат сравнително малка роля в първата книга, което е винаги рисковано с тези дълги, многотомни истории. Тя е извънредно важна и главна героиня, но няма да я виждате толкова често, колкото в „Кръвта на краля”. Тогава от там нататък, ще има толкова главни женски герои, колкото и мъжки. Това бе умишлено.

За второстепенни герои, всъщност не исках Ситрин да е заобиколена от много жени. Не се бях замисля, докато не ме попитахте, но част от онова, което правя историята й интересна за мен, е чувството на уязвимост и изолация, нарастващи в сила и взаимност. Все още сме на първата част от поредицата, затова уязвимостта и изолацията са повече като съчетание.

Интересното нещо, относно книгите, което съзнателно не съм планирал, е чилосто на мъртви майки. Двама от главните герои – двамата най-важни герои – са изгубили майките си много млади и в двата случая виждам, че тази загуба е оформила същността им.

Казвайки, че „тази загуба е оформила същността им”, относно двамата главни герои – можете ли да обясните малко повече за това?
Даниел: Ситрин е момичето в центъра на банката, и нещото, което я прави индивидуална и пленителна, е начина по който анализира всичко с икономически термини. Където другите хора са израснали с родители, тя е имала търговец и манипулатор. И това, което й е дал не е любов, а умения за преговори, психическо въздействие и умения в търговията. Мисля, че ако имаше майка, която да й служи като пример, тя щеше да е напълно различен човек.

Гедър Палиако е израснал с баща си, но не и с такъв, който е особено насърчителен. Виждам го като някого, ако е бил обичан малко повече, който може да се развие в повече от душа. Гедър и Ситрин са страдали, заради едно и също отсъствие, когато са били деца и мисля, че това ги е деформирало по сходен начин.

Засега, поредицата „Кинжалът и монетата” е доста по различен от „The Long Price Quartet”. Смятате ли да опитате нещо различно отново, след като поредицата е завършена, или бихте искали да продължите с епичната фантастика?
Даниел: Сякаш всяка книга която пиша е там, да ми помогне да изградя сюжета на следващата. Наистина искам след като приключа с „Кинжалът и монетата, да направя това, на което ме научиха за достъпността, подхода и силата в основата на епичната фантастика, да ги съчетая с неизвестността и странността от книгите „Голямата цена”, за да създам еднотомна история. Разказах една история в четири книги. Тази ще е в пет. Бих искал да използвам нещата, които научих от тях, за да напиша нещо, което е почти същинско. Все още не знам коя е тази книга, няма и да знам тези няколко години, но вече съм малко развълнуван.

---

Интервюто бе преведено за вас от darkness_angel (Вили)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Даниел Уилсън – автор на “Робокалипсис” (28.08.2012)

Те са в домовете ви. Те са в колите ви. Те са в небето...

А сега идват за вас.

В едно недалечно бъдеще, в един незабележим момент всички машини, които управляват света ни, ще се обединят и ще се обърнат срещу нас. Приел формата на срамежливо малко момче, най-мощният изкуствен интелект на Земята, известен като Архос, ще поеме контрола над глобалната мрежа от роботи във всички сфери на човешкия живот. Отделни случаи подсказват за надигащия се бунт – говореща кукла заплашва момиченце,  самотен японец е нападнат от любимата си механизирана Микико, машини се обръщат срещу американски войници. Но като цяло човечеството ще се окаже напълно неподготвено за приближаващия апокалипсис – Час нула, – в който започва Войната на роботите. И тогава за пръв път хората ще се обединят, за да оцелеят.

Разказана от различни участници в събитията, историята на сблъсъка между хора и машини звучи като стряскащо предупреждение за ужасяващите последствия от развитието на технологиите. И забавлява като най-добрите трилъри, написани през последните години.

А в едно съвсем близко бъдеще мегапродукцията на Стивън Спилбърг ще ви остави без дъх...

Но първо, кой е Даниел Уилсън?

Даниел Уилсън е роден на 6 март 1978 в Тулса, Оклахома. Той е бестселър автор на Ню Йорк Таймс и инженер по роботика. Уилсън е редактор на списание Популярни механизми на име Местна Роботика. В момента живее в Портланд, Орегон.

Вие сте учен с висша степен в роботиката. Това очевидно е повлияло на сюжетите ви, повече съм заинтересована,ако научното ви минало е повлияло на писането ви. Така ли е?

Аз мисля,че всичко за живота на един автор влияе на всичко,което пише. Не можеш да премахнеш миналото си от крайния проект. За моята част, никога не съм ходил на война или съм ставал адвокат или шпионин. Вместо това, прекарах хилядолетие изучавайки роботиката, изкуствения интелект и мозъчната информация. Много техническо знание се натрупва за тези години и разбира се, го използвам като мое преимущество,когато пиша – но мисля, че истинското влияние от всичко това учене е просто да имаш научна мисъл. Имам любов и уважение за науката и технологията,която създава. Надявам се,че това чувство попада в писането ми – дори когато пиша за роботи убийци.

Това да сте учен проваля ли удоволствието да сте фен на научната фантастика? Трудно ли е да приемете фантастиката основана на недостатъчни технологични предпоставки?

Да знаеш прекалено за която и да е тема може определено да компрометира липсата ми на вяра. Едно критично тънко гласче в главата ми говори и казва ‘Обвивката е трябвало да бъде отделена,когато той се е изфукал с това’ или ‘Защо Скайнет има столове в управлението си!?’ Но винаги ще има експерти в тълпата и никой писател не може да направи всеки един детайл задоволителен за всеки един човек. Така че аз наистина обичам научната фантастика, трябва да си кажете ‘Ще млъкнеш ли най-сетне?Някой от нас се опитват да се насладят на филма.’

Вашата работа беше документална, чисто документална със хумористична основа. Защо се преместите към фантастиката?

Да предадеш истински знания по забавен начин е невероятно преживяване и е наистина забавно да четеш,когато хората го правят както трябва. Но има нещо магическо в изработването на живеещ,дишащ свят и населяването му от въображението си със своите мъже и машини. Може би има луд учен в мен,но обичам надничам в своя измислен свят и да си мисля ‘Аз те направих’.

Робокалипсис изследва последиците от това да станеш зависим от технологиите извън от самите нас. Amped преобръща това като се фокусира върху технологиите вътре в нашето тяло. Кое ви плаши повече?

Плаша се дори докато описвам моите любими войници докато спринтират през мразовити поля с множество рояци падащи от небето и четириноги богомолки разсичащи тишината над леда на преследването. Имам предвид, роботите убийци са много страшни – но в накрая на деня те са само въображаеми. Хората са тези които ме притесняват наистина. Нашата способност да дискриминираме и нехуманността един към друг и омразата е плашеща.

Дали мислите,че някога ще видим такъв вид технология в Amped? Бихте ли се записал за такова нещо?

Като повечето хора, няма да приема имплант в тялото си освен ако няма голяма изгода за това. И това е точно защо тази технология ще иде първо при хората в неравностойно положение. По-късно, след като приспособленията израстат, ‘нормалните’ хора ще карат дали да или дали да не ги сложат в телата им. Когато тази технология е свободно достъпна, няма да взема първото поколение. Ще бъда втори на опашката.

С разпространяването на интернета сме виждали поколение,което е растяло между ‘дигиталните роднини’ и тези,които израснаха преди интернета. Мислите ли,че ние ще видим същия вид нещо и в общността на Amped?

Новата технология разделя поколенията. Винаги е било така и сигурно и продължи да бъде така. Според мен това не е лошо нещо. Човешкото общество е добре структурирано в това че младите се адаптират по лесно към нови обстоятелства,докато предишните поколение поддържат,че традициите трябва да останат живи. Продължете напред,но останете с единия крак на земята,нали? Трябва да е добра стратегия,защото ние всички сме тук.

Как по друг начин технологичното нарастване би променило обществото ни? Предвиждате ли радикални закони,които да ограничат неговия сблъсък?

Мисля че е вероятно,че някакъв вид закони ще ограничава разпръскването на имплантираща технология. Трудовите сдружения ще искат да опазят работата на техните служители. Професионалните спортни организации ще го видят като главоболие,което може да отмине. Религиозните групи по вероятно ще бъдат сдържани да приемат такава промяна. Но няма как да спрете прогреса. Можете да натискате спирачките,колкото искате,но до 20 години моят залог е че да получиш имплант ще бъде лесно като да ти пробият ушите.

Наскоро говорих с автора Уорън Елис за бъдещето на роботиката и изкуствения интелект. Той беше невероятно скептичен и към двете. Неговото мнение беше че ще стигнем в задънена улица и че най-много можем да се надяваме ще е роботите с кучеподобна чувствителност,отколкото същества от еквивалентен или висш интелект. Какво мислите?

Не съм съгласен,че ще стигнем до задънена улица в скоро време. Първо, глупаво е и подвеждащо да сравняваш машинния интелект с нещо биологично,като животно. Всяко живо същество е решението на проблем: как да оцелееш в определена среда. Изкуствения интелект е решение за коренно различни проблеми: те пренасят запаси до нашите войски, интерпретират нашите гласове и знаци, предсказват времето и т.н. Изкуствения интелект рутинно надминава човешките същества по специализирани задачи. Като се движим напред, възможностите на тези машини ще се комбинират ,за да създадат убедителни подобия на човешки интелект. Минаването прес тестове ще е минало. Питайки се дали тези създания са наистина истински или не ще станат академични.

Стивън Спилбърг се е съгласил да режисира Робокалипсис и вие вече сте продал филмовите права за Amped. Как ви е променил успеха? Още ли чувствате същото чувство на напрежение да пишете? Трудно ли се свиква с това?

Хан Соло беше прав – никога не искаш да знаеш шансовете. За щастие, аз съм поне малко глупав, за да мога да ги пресметна. Благодаря на бога за това. Така че, докато съм наясно в абстрактните начини на Спилбърг и актьорите и филмите, моят реален живот е прост. Събуждам се и го записвам.Не съм на опънато въже или под светлината на прожекторите или пред публика. Аз съм човек в яке с качулка,седящ в кафене,мислещ и пишещ. Невероятен живот е ако успяваш да го поддържаш.

---

Интервюто бе преведено за вас от cornelia_star (Теми)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Дерек Ланди – автор на поредицата “Скълдъгъри Плезънт” (21.08.2012)

Устат детектив, могъщ магьосник, заклет враг на злото. А, да – и мъртъв…

Гордън, чичото на Стефани, пишеше книги на ужасите. Поне тя така си мислеше – до мига, когато той умря и ѝ завеща имението си. Тогава тя откри, че ужасите в книгите му… ами, не са само в книгите му.

Но първо, кой е Дерек Ланди?

Дерек Ланди е роден на 23 октомври 1974 в Лъск, Дъблин, Ирландия. Той е ирландски автор и сценарист известен с поредицата си за деца Скълдъгъри Плезънт. Той е написал два сценария, които са направени на филми - "Трупове" и "Момчето което изяде момичето" (главна актриса в него филм и Саманта Мумба). Самият Ланди е номиниран за най-добър сценарий. По-късно Ланди започва да пише поредицата Скълдъгъри Плезънт, чиято първа книга е публикувана от Харпър Колинс (в България от издателство Арт Лайн), която според Съндей Таймс през 2006 са платили един милион евро за авторските права. Дерек Ланди планира да напише девет книги по поредицата. Първата книга от едноименната му поредица Скълдъгъри Плезънт е публикувана през 2007 и е спечелила наградата "Red House Children". Книгата е публикувана през 2009 в САЩ като Скъптърът на Древните.

Как измислихте имената на героите си?

Като измислих Скълдъгъри бях измислил още към 5 други имена и те просто ми дойдоха на ум,когато си седях в моята хотелска стая. А за другите герой, всеки път, в който чуех интересно име или дума то можеше да стане име и го записвах. Имах тетрадка вкъщи пълна със странни имена,които преглеждам като имам нужда от ново име.

Ако можете да се поставите в някоя от книгите си , какво име би имала?

Никога няма да кажа,защото възнамерявам да се появя в книгите за малко. Читателите вероятно биха могли да познаят,защото ще се опиша като невероятно красив, учтив и елегантен и те ще си кажат ‘Ааааа, това е той.’

Помощника на Скълдъгъри винаги ли ще е момиче?

Да. Когато го измислих исках да видя как ще звучи , така че написах един прост диалог и той говореше с момиче. Винаги е било момиче и историята щеше да е различна ако беше момче. Валкири, като момиче, се усеща сякаш трябва да доказва себе си на Скълдъгъри. Аз я основах напълно върху една моя приятелка.

Бихте ли се замислили да направите филм по книгите и кой бихте искали да видите да играе ролята на Скълдъгъри?

Уорнър Брадърс притежава правата и работим по сценария. Дори и да бъде или да не бъде направен,нямам идея. Не бих казал кой ще играе Скълдъгъри,защото ще си навлека проблеми ако кажа само един човек и накрая да бъде избран абсолютно друг човек. По-добре да оставим героя на Скълдъгъри настрана така че читателите да могат да си представят тяхна собствена версия.

Какво ви вдъхнови да станете писател?

Не мога да правя нищо друго. Не съм любител на хората и не обичам да ми казват какво да правя. Писането беше винаги нещо, което съм обичал без значение какво се случва в живота ми и без значение на каква възраст съм бил. Да преживявам като писател е много трудно, но аз съм един от късметлиите за които е сработило.

Ако можехте да дадете съвет на приятелите си писатели какъв би бил?

Трябва да се забавлявате. Когато за първи път писах книгата за Скълдъгъри нямах представа дали ще бъде публикувана или дали някой ще я хареса,така че се концентрирах върху това да се забавлявам. Допълних я с неща които обожавам,бойни сцени,смешки,хорър,приключения,магия. Смехът е заразен и ако се забавлявате с писането, читателя ще се забавлява като я чете.

Повлияло ли е детството ти на писането?

Имах много щастливо детство. Обичах собствената си компания и обичах да живея в мой собствен свят. И двамата ми родители бяха големи читатели и бяха винаги до мен. Знам че бях в безопасност и така аз си позволих да отита на ужасни места в главата си чрез книги и филми.

Какви филми,книги и музика ви вдъхновява?

Обичам Бъфи и всичко направено от Джош Уедън. Предимно чета криминалета, по-специфично Елмор Леонард и Джо Р. Лансдайл. Когато пиша определени сцени обичам да си пускам музика. Когато пиша екшън сцени обичам саундтрака на Боум. Когато опира до вдъхновение от филми имаме прекалено много за изброяване. Всичко,което виждам или слушам може да ме вдъхнови и могат да ме накарат да пиша.

Колко са важни библиотеките за писателите?

Когато бях дете библиотеките бяха голямо нещо за мен. Те са прекрасен начин да се разпространи любовта към четенето. Първия ми опит с Дракула беше от аудиокнига,която взех от библиотеката,която слушах в кухнята си,когато бях малко червенокосо момченце. Библиотекарите са толкова забележителни! На тях наистина им пука за книгите и искат младите хора в тяхното общество да усети книгите.

---

Интервюто бе преведено за вас от cornelia_star (Теми)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Лейни Тейлър – автор на поредицата “Създадена от дим и кост” (14.08.2012)

Имало едно време
един ангел и един дявол, които се обикнали...
Това не завършило добре.

Какво ще си пожелаеш, ако имаш само един ядец, с който са сбъднеш желанието си? Къде ще отидеш, ако преминеш през врата, която може да те отведе до всяка точка от света? Как ще се почувстваш, ако се влюбиш в погрешния човек, но той е отговорът на всичките ти въпроси?

Запознайте се с Кару. Тя е единствена по рода си – със синя коса, гладка като коприна, която расте от главата й в този тъй необичаен цвят. Момичето се чувства у дома си както из тъмните улички на Прага, така и из пазарите на Маракеш и говори всички езици на света, при това не само човешките. Склонна е да изчезва в изпълнение на мистериозни „поръчения” и запълва своите скицници с рисунки на особени, неземни същества, които очароват и пленяват околните. Но Кару има една тайна... тя рисува само неща, които наистина може да види. А никой, дори сама тя, не знае истината за произхода й. Докато един ден мистериозни черни отпечатъци от ръце започват да се появяват по врати из целия свят. Крилати странници, които се промъкват от пролуки в небесата, ги прогарят върху дърво и метал. Един от тях среща Кару в пулсиращия стар град на Маракеш. Пламва любов, чийто корени черпят сили от минало, изпълнено с болка и насилие. Любов, стара като времето. И една битка, от която зависи всичко. Дали Кару ще доживее да съжали, че е научила истината за себе си? Отговорът ще научите в „Създадена от дим и кост” – първият роман в нова трилогия, който вече заплени света...

Но първо, коя е Лейни Тейлър?

Лейни е завършила литература в Калифорнийския университет в Бъркли. Автор е на три предишни книги – Blackbringer и Siksinger и сборникът от три фантастични новели Lips Touch: Three Times. Писателката живее в Портланд, Орегон, със съпруга си илюстраторът Джим Ди Бартоло и дъщеря им Клементин Пай. Сред любимите неща на Лейни са книгите и книжарниците, мангото и шоколада за закуска, старите къщи и пътешествията, приготвянето на сладкиши и измислянето на истории.

Каква е реакцията ви за корицата на Създадена от дим и кост?

Кориците са толкова интересни. Авторите по-принцип нямат нищо общо с тях и само се надяват да ги харесат, и в този случай съм късметлийка! Мисля, че е много стилна и се радвам, че Литъл Браун в края е решил да не показва лицето на Кару като марка в книгите за млади и възрастни. Обичам мистерията на маскирания герой. Това е сцена от книгата и то много голяма, но не стана ясна чак до по-късно в историята,така че не искам да давам спойлери.

Литъл Браун използва маркетинговото заглавие : Коя е създадената от дим и кост?, което мисля, че е готино след като е голям въпрос в книгата. Коя е Кару? И корицата илюстрира това перфектно. Кой носи маската? Всъщност, след като прочетете книгата,ще видите,че въпроса и отговора са много близки отколкото си мислите. Много готино.

Обичам много местоположения в книгата, но Прага беше любимото ми. Ходила ли сте до Прага заради книгата си? Ако да, кое е любимото ви място там?

Била съм 2 пъти в Прага, нито един от пътите не е бил, за да проучвам за книгата. Най-скорошното пътуване беше през 2005 година, когато аз и съпруга ми Джим отидохме да правим проучване за друга книга, комикс, с който накрая нищо не се получи. Трябваше да е вампирска история и прекарахме прекрасни 9 дни обикаляйки града и опитвайки се да разберем, къде точно биха живели вампирите и ловували и къде хората ще се опълчват срещу им. Мисля, че всички пътувания могат да бъдат направени интересни като си представите невижданата ‘маса’ от вампири, ха ха. Е, всичката тази информация – включително турнета и куклени театри и изпълнители върху моста Чарлз – просто си седяха в мозъка ми чакайки да бъдат използвани и ме покоси, че ще е перфектното място за Дъщерята.

Любимо място в Прага? Иска ми се тази отровна кухня да беше истинска, но след като не е, бих казала замъка в Прага. Невероятен е и пълен със странни пътеки и тъмници, музей за играчки, нещо като летен павилион и дори има замъчен крагуяр с птица стръв в ръката си. Не зная, все пак. Мостът Чарлз и старото еврейско гробище са прекрасни и в Нерудова имаше чаена къща, която беше прекрасна – местата в книгата са основани на истински места.

Виждате ли много от себе си в Кару?

Ами, ако можех да пренапиша истинската 17 годишна аз, бих искал да съм като Кару. Тоест, тя наистина е желан герой с толкова много готин характер и възможности. Талантлива актриса, невероятен боец, много езична, красива. Знаеш ли, мога да си помечтая. Но после аз наистина работих, за да и дам истинско емоционално ядро. Тя има същото желание да бъде обичана, като всички момичета, и самота, която върви с нея и я прави уязвима.

Тя мечтая да бъде достатъчно силна да не и пука за момчета – може има мисълта да го види, да иска да не се потвърждава – но тя все още иска любов и разпознаване и желание да бъде могъща.

Не бих казала, че виждам себе си в Кару, но малките неща и определено моите идеи за фантастика за героя,който исках да оживее докато пишех книгата, и то в продължително време. Надявам се да напиша герои, който читателите ще искат да бъдат,така че тя трябва да е на страната по-големи-от-живота.

Коя е била най-трудната част при писането на Създадена от дим и кост? А най- лесната част?

Нека видим. Е, книгата започна като свободно писание в ден, в който се оставих да пиша само за забавление. Борех се с различна книга и бях толкова мрачна, имах нужда да си спомня, че писането може да бъде и забавно! И Кару и Бримстоун просто се появиха от никъде,толкова живи и истински и това беше най-хубавият ми ден за писане.

Не беше дори близо до книга, нямаше дори въведение, само 2 героя в интересна ситуация, с забавен диалог и някой интересни въпроси.

Бих казала, че най-лесната част ,после,беше измислянето на героите,защото това беше такъв рядък случай на появяване на герой и многомерни и в ситуации изискващи проучване.

Да ги превърна в книга също беше забавно! Но най-трудната част беше по-рано,когато имах толкова много възможни идеи и не бях почнала да ги извайвам. Правенето на първите избори могат да бъдат много трудни,защото неизбежно имам идеи, които обичам ,но не могат да съжителстват в една и съща книга,които ще се изключват една друга. Но аз се привързвам към тях и опитвам да видя дали мога да работя с тях в един сюжет и после си скубя косите.

Много жертви трябва да се правят като става дума за идеи. В Дъщерята, Кару казва на Бримстоун тази сурова причина: че акулите малко са канибали една към друга, и после ме осени, че това е прекрасна метафора за писане: идеите също правят това. Те трябва да се ядат една друга. Само най-силната може да оцелее, за да се роди!

Благодаря ти Лейни!

Благодаря за прекрасните въпроси!

---

Интервюто бе преведено за вас от cornelia_star (Теми)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Триша Рейбърн – автор на поредицата “Сирена” (07.08.2012)

Смъртоносна опасност се крие във водите край градчето Уинтър Харбър и това лято там никой няма да е в безопасност.

За Ванеса и Джъстин Сандс е традиция да прекарват летните си ваканции в Уинтър Харбър, Мейн, и през повечето време да са с братята Кармайкъл. Това лято Ванеса е решена да добие поне малко от смелостта на по-голямата си сестра и най-после да преодолее своя страх от океана, а защо не и да превърне приятелството си със Саймън Кармайкъл в нещо повече.

Но когато вечерта след един семеен скандал Джъстин отива да скочи от върха на опасна скала, а на следващата сутрин тялото й е открито, изхвърлено на брега, Ванеса отказва да приеме, че това е самоубийство или нещастен случай. Съмненията й се затвърждават, когато открива, че сестра й е криела тайни от нея и от семейството, а гаджето я Кейлъб Кармайкъл е изчезнал мистериозно. Внезапно крайбрежното градче е поразено от серия зловещи инциденти, всеки от които по някакъв начин е свързан с океана. Близо до водата последователно са открити телата на няколко удавени мъже, на чиито лица са застинали широки предсмъртни усмивки.

Ванеса и Саймън се заемат да разберат дали тази тайнствена поредица от смъртни случаи има нещо общо с Джъстин и Кейлъб. Но дали разкритията им няма да поставят край на зараждащите се чувства между двамата и да преобърнат живота на Ванеса завинаги?

Но първо, коя е Триша Рейбърн?

Триша Рейбърн е автор на „Пантофките на Руби“ (Ruby’s Slippers) и трилогията „Маги Бийн“ (Maggie Bean). Въпреки че се страхува от всички създания, обитаващи водните дълбини, тя продължава да обича водата и живее в крайбрежно градче в източната част на Лонг Айлънд.

От къде получихте вдъхновение за Сирена?

-Сирена беше вдъхновена от скорошния ми страх от всички морски създания – акули, раци, медузи, всичките! Ако е морското дъно съм внимателна. Замислих се какво ли друго може да плува там долу под повърхността и историята на Ванеса дойде от мен.

Ще има ли още книги в света на Сирена след като трилогията бъде завършена?

-Нямам планове за други книги....но съм заинтересована да проуча още малко!

С кой герой от трилогията Сирена се сравнявате най-много?

-Определено Ванеса.

Има ли герой,които не харесвате?

-Мисля, че е безопасно да кажа, че всички те имат своите пропуски,но като писател и читател ги харесвам всичките по различни причини. Разбира се, ако познавах Райна или Зара в реалния живот,вероятно ще спазвам дистанция!

Любимата част от трилогията за Сирена е мистерия. Ти буквално ме имаш на ръба на мястото ми всеки път!Как създадохте напрежението в книгите си?

-Радвам се, че харесахте мистерията! За да създадем напрежение понякога помага да си представяш сцени сякаш са от филм и после да преведеш тези случки/картини в думи.

Обичам и Паркър и Симон в Мъртво вълнение. Ще видим ли още от тях в следващата книга?

-Не искам да издавам прекалено много,но мога да кажа, че определено ще видите повече от единия,от другия,или от двамата. И ще срещнете също и нови момчета.

Ванеса се е развила в толкова силна,безстрашна жена. Знаехте ли от началото, че тя ще успее да намери вътрешната си сила?

-Напълно. И тя имаше повече от колкото дори е предполагала.

Защо някой от сирените могат да преодолеят нуждата си да нараняват мъже, а други не могат?

-Всички сирени имат различна мотивация и всички могат да избират дали да се оставят на нуждите си. Но каквото и да изберат, някой все плаща за това.

Възможно ли е за сирена да получи възможност от някой който наистина я обича?

-Да, но по различен начин от някой,който не се чувства така.

Имате ли планове за бъдещи поредици?

-Първата книга от новата ми поредица, Пакостници, ще бъде разпространена от Саймън & Шустър следващото лято. И имам идеи за други поредици, но те са още много в процес на мислене.

Какво ще правите, когато Мъртво вълнение излезе на пазара?

-Вероятно ще пиша, ще отида на плаж и ще оценя водата от безопасно разстояние, и може би щ е спра до няколко местни книжарници!

Има ли още нещо,което бихте искали да споделите с читателите?

-Да! Благодаря ви толкова много, че четете историята на Ванеса. Надявам се да се забавлявате!

---

Интервюто бе преведено за вас от cornelia_star (Теми)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)

Рубрика “На гости ни е…” – Джулиана Багът – автор на поредицата “Чисти” (31.07.2012)

Град в Северна Америка, девет години, след като Детонациите са разгромили света. Купола се издига величествено над отломките от останалия свят – в него живеят Чистите, чиито тела са без белези, здрави и превъзходни. Те са избрани да поставят началото на една нова, по-добра човешка раса. А долу, в града, всички останали се борят да оцелеят. Така стоят нещата за 16-годишната Преша, която живее с дядо си в склада на стара бръснарница. Скоро тя ще трябва да се предаде на специализираната полиция, за да бъде тренирана за войник... или за да бъде използван за мишена, ако преценят, че е прекалено повредена и слаба. Но Преша не е слаба и не иска да се преструва повече. Тя бяга и е открита... от Партридж.

Бащата на Партридж е сред най-влиятелните в Купола. Но младият мъж се чувства изолиран и самотен, различен. Един ден случайно предположение го навежда на мисълта, че майка му може все още да е жива, навън. Партридж рискува живота си, за да напусне Купола и да се опита да я намери.

Когато Преша среща Партридж, светът за тях се разтърсва за пореден път...

Но първо, коя е Джулиана Багът?

Джулиана Багът е родена на 30 септември 1969 година в Уилмингтън, Делауер и израства в близкия град Нюарк. Следва творческо писане в колежа „Лойола” в Балтимор, Мериленд и в същото време учи в Сорбоната в Париж, откъдето получава сертификат за владеене на френски език през 1990 година. След като взима бакалавърска степен през 1991-ва, се записва в магистърската програма по творческо писане на Университета в Северна Каролина. Завършва през 1994 година и скоро след това се омъжва за състудента си Дейвид Скот, с когото са заедно и до днес и имат четири деца.

Джулиана започва да пише, когато е на 22 години. Първият й роман Girl Talk се превръща в бестселър в САЩ, последван от не по-малко успешните The Miss America Family и The Madam, исторически роман, базиран върху живота на баба й. Книгата й Which Brings Me to You, написана в съавторство със Стийв Алмон и определена за най-добра през 2006 година от престижното издание Kirkus Reveiws, предстои да бъде екранизирана. Днес Джулиана има 17 публикувани книги, сред които романи за възрастни и тийнейджъри, преведени на повече от 50 езика. Носител е на редица литературни награди. Авторката е добре позната отвъд Океана и с поезията си с три публикувани сборника. Пише и под псевдонимите Бриджет Ашър (The Provence Cure for the Brokenhearted) и Н. Е. Боуд (The Anybodies). Над 100 нейни публикации са се появявали в „Ню Йорк Таймс”, „Вашингтън Поуст”, „Бостън Глоуб”, а романите й са препоръчвани от списание „Пийпъл”. През 2006 година със съпруга си създават неправителствената организация Kids in Need - Books in Deed, която се фокусира върху необходимостта от ограмотяване и осигуряването на безплатни книги на деца в неравностойно положение. Понастоящем Джулиана е доцент в програмата по творческо писане в щатския университет във Флорида. Още за писателката  може да откриете на адрес www.juliannabaggott.com.

1.Можете ли да ни кажете малко за себе си?

Аз съм бързо говореща,която харесва шоколад. Чисти ще бъде моята 18-та книга, включително книгите под псевдоними, Н.Е. Боуд и Бриджит Ашър. Понякога споменавам в есета и други места, работата ми е публикувана в Ню Йорк Таймс, Бостън Глоуб, Вашингтон Пост,НПР... аз преподавам във Флорида. Имам 4 деца, 2 кучета и котка.

2.Можете ли да ни кажете нещо за Чисти?

Започна с изображението на 16 годишно момиче с ръка на кукла, което се крие в прашен кабинет. Има също и по-голямо момче,което успява да избяга от Дом. Техните животи се преплитат. Беше дълго създаването на целия свят.

3.Какво беше вдъхновението за Чисти?

Този въпрос винаги ме изненадва,защото аз никога не ползвам само една идея. Изображенията, желанието да пишеш на голямо платно, психологичния реализъм, връзката до най-възрастните,които обожават ранните страници и ме подтикват да напиша останалото.

4.Имаше ли някакви лични преживявания, които са свързани с писането на Чисти?

Да. В това сливане по между им – някой от тях – сякаш имаш малки деца, които винаги държиш и заспиват на гърдите ти и аз пиша с тях . Като рпочете за майките в книгата, ще разберете, защо е свързано. Сплотяване.

5.Беше ли героя на Преша басиран на някого или беше напълно измислен герой? Каква е тя?

Тя има следа от моите собствени дъщери, тези около мен – но резултата е, че тя е сама за себе си. Напълно.

6.Какво беше твоето вдъхновение за корицата на Чисти?

Корицата беше направена от брилянтни дизайнери. Обикнах я мигновенно.

7.Кой ти е любимият герой от книгата? И защо?

Не мога да избирам между тях. Но аз наистина неочаквано заобичах писането на герой,който започва като злодей,но се превръща в главен герой,който е всъщност много сложен. Капитана – и брат му,който е залепен за гърба му, Хелмуд.

---

Интервюто бе преведено за вас от cornelia_star (Теми)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)