Ревю: Прелестен мрак (Хроники на чародейците, #2)-Ками Гарсия и Маргарет Стоъл

Заглавие: Прелестен мрак
Поредица: Хроники на чародейците, #2
Автор: Ками Гарсия и Маргарет Стоъл
Издателство: Кръгозор
Страници: 384
Корици: Меки
Език: Български
Размери: 21х14,5
ISBN: 9789547712584
Жанр: Фентъзи, фантастика, световна проза, художествена литература (преводна)
Съдържание на секс сцени и груб език: Книгата не съдържа груб език и секс сцени, само описания на целувки.
Дата на издаване: 2011
Цена: 14,00 лв

---

~Анотация~

„Прелестен мрак"
Книга втора от „Хроники на чародейците”
В „Прелестни създания“ през една нощ в дъжда Итън Уейт открива, че е влюбен в Лена Дюшан. Тя е красива, опасна и прокълната. Сега и над двамата тегне общо проклятие и никой от хората, които обичат, не е в безопасност.
Понякога любовта е прокълната...
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака...
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака...
И любовта ги поведе в мрака...
Прелестен мрак е великолепна готическа приказка........

---

~Откъс от книгата~

Първа глава
„Можем лесно да простим на дете, което се страхува от тъмнината; истинската трагедия в живота е когато възрастният човек се страхува от светлината.”
Платон
Преди
Чародейката
Преди мислех, че нашият погребан в затънтените гори на Южна Каролина град, забутан в най-ниската част на калната долина на река Санти, е в средата на нищото. Място, в което никога нищо не се случва и никога нищо няма да се промени. Също като вчера и днес невъзмутимото слънце ще изгрее над Гатлин и ще жули върху ни цял ден, без да допусне и най-слабият ветрец да противоречи на волята му. Утре съседите ми ще се настанят на люлеещите се столове на верандите си, жегата и клюките ще се смесят и ще се топят като кубчетата лед в чашите им със студен чай, както е било през последните сто-двеста години. Тук традициите са толкова непоколебимо установени, че е трудно да промениш и най-малкото нещо в тях. Те са вкоренени във всичко, което правим, или – по-скоро – във всичко, което не правим. Можем да се родим, да се оженим, да умрем и методистите ще продължават да пеят все същата песен.
Неделите са за църква, в понеделник се пазарува в „Стоп енд Шоп”, единствения по-голям магазин в града. Останалата седмица включва огромно изобилие от нищо и малко повече пай, ако сте от щастливците като нашето семейство, които живеят с икономка като Ама, която всяка година печели първо място на местната благотворителна разпродажба на домашно приготвени пайове. Старата мис Монро, известна с това, че има само четири пръста на едната си ръка, все още преподава котильон*
и бялата й ръкавица с липсващ пръст продължава да се полюшва, докато тя се носи елегантно в ритъма на танца заедно с дебютантките. Мейбълин Сътър все така подстригва в салона „Клъцни-къдри”, въпреки че загуби по-голямата част от зрението си някъде по времето, когато навърши седемдесет, и сега постоянно забравя да поставя предпазителите на машинката за бръснене и подстригването може да бъде доста болезнено преживяване, а линиите по главата ти няма да ги видиш в никое модно списание. Карлтън Ийтън никога не се предава и в дъжд, и в слънце винаги отваря пощата, преди да я достави до получателя. Ако новината е лоша, ще ви я каже лично. По-добре е да я чуеш от познат човек като него.
Този град ни притежава и това е и хубаво, и лошо. Той ни познава до най-дребната подробност, наясно е с всеки грях, с всяка тайна, с всяка рана. Може би затова повечето хора никога не си правят труда да го напуснат, а тези, които си тръгнат, никога повече не се завръщат. Преди да срещна Лена, аз щях да бъда от вторите. Щях да си тръгна оттук, пет минути след като завършех гимназията. Завинаги.
После се влюбих в чародейка.
Тя ми показа, че под грапавите улички на моя град има един съвсем различен свят. Който е бил тук през цялото време, скрит от очите ни. Гатлин на Лена беше място, където се случваха всякакви неща – невъзможни и свръхестествени, неща, които можеха да променят живота ти. Или да го унищожат.
Докато обикновените хора от градчето подрязваха розовите си храсти или прибираха окапалите праскови от градините си, светлите и тъмните чародейци, всеки със своята уникална и могъща дарба, бяха въвлечени във вечна битка – свръхестествена гражданска война, в която нямаше шанс някоя от двете страни да развее бяло знаме. Гатлин на Лена беше дом на демони, на опасност и на проклятието, белязало семейството й преди стотици години. И колкото повече се доближавах до Лена, толкова повече нейният Гатлин настъпваше към мен.
Преди няколко месеца вярвах, че нищо никога няма да промени този град. Сега знам много повече и ми се иска това все още да беше вярно. Защото в мига, в който се влюбих в чародейката, никой от хората, които обичах, вече не беше в безопасност. Лена мислеше, че тя е единствената прокълната, но грешеше.
Сега това беше нашето общо проклятие.
_ 2.15 _
Вечният покой
Дъждът се стичаше по периферията на най-хубавата черна шапка на Ама. Голите колене на Лена бяха потънали в гъстата кал пред гроба. По тила ми пробягваха леки убождания, защото се намирах прекалено близо до голям брой създания от вида на Макон. Инкубуси – демони, които се хранят със спомените и сънищата на смъртните, какъвто бях и аз, по време на съня им. Звукът, който издаваха когато раздираха последната частичка от тъмното небе и изчезваха в мига преди разсъмването, не приличаше на нищо друго във вселената. Сякаш бяха ято черни гарвани, които се изстрелваха от стартовата линия в съвършена хармония.
Това беше погребението на Макон.
Спомнях си всяка подробност, сякаш беше станало вчера, въпреки че някои от тези неща беше трудно човек дори да си ги представи. Така беше с погребенията. Предполагам, и с живота е същото. Важните неща понякога просто са блокирани в съзнанието ти, а случайните, дребни събития те преследват и не могат да ти излязат от главата.
Какво си спомнях? Ама ме събужда още по тъмно, за да отидем в „Градината на вечния покой” (така се казваше местното гробище), преди разсъмване. Лена мръзне от студ и се тресе, изпълнена с желание да вледени и разтресе всичко около себе си. Мрак в небето и в половината хора, стоящи край гроба; онези, които всъщност не бяха хора.
Но зад всичко това имаше нещо, което не можех да си спомня. То стоеше там, смътно стелещо се в задната част на съзнанието ми. Опитвах се да се сетя за него от рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, нощта, в която Макон умря.
Знаех само, че е много, много важно да си го спомня.
---------------------
В сутринта на погребението навън беше пълен мрак, но последните остатъци от лунната светлина проблясваха през облаците в отворения ми прозорец. В стаята ми беше ужасно студено, но не ми пукаше. В последните две нощи след смъртта на Макон нарочно отварях, сякаш се надявах, че той може да се появи отново и да се настани в моя въртящ се стол и да поостане тук за известно време.
Спомних си нощта, в която го видях да стои до прозореца ми в мрака. Тогава разбрах какво е той. Не вампир или някакво друго митологично създание, за което бях чел в книгите, а истински демон. Който е могъл да избере да се храни с кръв, но вместо това беше предпочел да живее от сънищата на смъртните.
Макон Мелхизедек Рейвънуд. За хората в града той беше старият Рейвънуд, местният чудак, онзи, когото така и не разбраха и не приеха като свой. Той беше и чичото на Лена, и единственият баща, когото тя познаваше.
Тъкмо се обличах, когато усетих леко затопляне в главата си, което означаваше, че Лена беше тук.
Лена?
Лена проговори в дълбините на съзнанието ми, по-близо до мен от който и да е друг човек на света, независимо от разстоянието, което ни делеше. „Келтската нишка”, безмълвният начин на общуване. „Шепотът”. Телепатичният език, който чародейците като нея използваха много преди моята спалня да беше преместена на юг от линията Мейсън-Диксън.*
Това беше таен език, интимен и необходим, роден във времена, когато фактът, че си различен е можел да те качи на кладата. Език, на който не се предполагаше да можем да общуваме, защото аз бях смъртен. Но по някаква все още неясна причина го правехме и с него ние си казвахме всичко, и най-невъзможното за споделяне на глас, и това, което понякога не желаехме да доверим на думите.
Не мога да го направя. Няма да отида..
Отказах се от опита да си вържа вратовръзката и седнах на леглото си; пружините на древния матрак проплакаха под тежестта ми.
Трябва да отидеш. Няма да си простиш никога, ако не го направиш.
Известно време тя не ми отговори.
Не знаеш как се чувствам.
Знам.
Спомних си времето, когато седях на това легло и се страхувах да се надигна, страхувах се да облека костюма си и да се присъединя към кръга на оплаквачите, да запея заедно с тях химна „Остани с мен”
и да се кача в колата, която да поведе зловещия парад през града по пътя към гробището, където трябваше да погребем майка ми. Страхувах се, че това ще го направи реално. Не можех да понеса този спомен, но отворих съзнанието си и го показах на Лена...
Не можеше да го направиш, но нямаше друг избор, защото Ама сложи ръка на рамото ти и те поведе към колата, настани те на пейката в църквата и вървеше до теб по пътя към гробището. Макар всяко движение да ти причиняваше болка, сякаш цялото ти тяло гореше от някаква треска. Очите ти се спираха върху лицата на хората, мънкащи някакви неща, но не чуваше какво ти казват. Защото думите им не можеха да заглушат писъците в главата ти. Затова позволи да поставят ръце на раменете ти, да те вкарват и изкарват от колата, и то се случи. Защото можеш да го направиш, да минеш през всичко това, ако някой ти каже, че нямаш избор.
Хванах главата си с ръце.
Итън...
Казвам ти, че можеш да го направиш. Защото нямаш избор, Лена.
Притиснах юмруци към очите си и усетих, че бяха мокри. Вдигнах глава и се загледах в голата крушка на лампата до леглото ми; не мигах, докато не изсуших сълзите си.
Итън, страх ме е.
Тук съм. Никъде няма да ходя.
Не си казахме нищо повече и аз се засуетих несръчно отново с вратовръзката си, но усещах Лена, сякаш беше в ъгъла на стаята ми. Татко го нямаше и къщата ми се струваше празна; чувах само Ама в коридора. Миг по-късно тя стоеше на вратата, стискайки здраво чантата си. Тъмните й очи потърсиха моите, изглеждаше по-висока, въпреки че не стигаше дори до рамото ми. Тя ми беше като баба, каквато никога не бях имал, единствената майка, която ми беше останала. Погледнах към празния стол до прозореца си, където преди по-малко от година Ама беше оставила най-хубавия ми костюм, за да го облека в най-черния ден в живота ми, после отново извърнах глава към голата крушка на нощната лампа.
Ама протегна ръка и аз й подадох вратовръзката си. Понякога имах чувството, че не само Лена можеше да чете мислите ми.
*котильон – френски салонен танц, при който танцуващите образуват различни фигури. – Б.пр.
*Линията Мейсън-Диксън - границата между щатите Пенсилвания и Мериланд, която някога е била разделителната линия между свободните северни щати и робовладелския юг; сега по-скоро е въображаема линия, разделяща северните от южните щати, и най-вече се използва като нарицателно за граница между две територии. Наречена е по имената на изследователите Чарлз Мейсън и Еремия Диксън. – Б.пр.
* „Остани с мен” (Abide with Me) – християнски химн, написан от Хенри Франсис Лит през 1847 г. Изключително популярен в англоезичния свят, особено като погребален химн. – Б.пр.
Из „Прелестен мрак" от Маргарет Стоъл и Ками Гарсия
ИК „Кръгозор"; Всички права запазени

---

~Награди и препоръки от автори~

Goodreads Choice Award Nominee for Young Adult Fantasy (2010)

---

~Трейлър на книгата~

Трейлър на книгата!

---

~За авторките~

Също като Ама Ками Гарсия е много суеверна. И като всяко уважаващо себе си момиче с южняшки корени си пече сама домашните бисквити и пайове.

Ками е завършила Джордж Уошингтон Юнивърсити, специалност педагогика. Тя е преподавател и специалист по проблемите на четенето и едно от любимите й занимания е да се занимава с деца и тийнейджъри.

„Израснах в окръг Вашингтон, но винаги съм се чувствала донякъде и част от Юга. Когато бях на тринайсет години, семейството ми се премести и заживяхме заедно с баба ми и с прабаба ми - под един покрив бяхме четири поколения жени. Докато растях, пиех подсладен чай, ядях зеленчуци, сготвени със сос от бекон, и домашно направени курабийки. Не всеки има баба, която знае как да оскубе кокошка и да ти шие дрехите, нали?
Не приличах на никоя от жените в семейството ми. Носех само черно, много пръстени и прекарвах часове, пишейки в дневника си. Когато завърших гимназия, вече бях изписала стотици страници и бях по-близка с героите от книгите, отколкото със съучениците си. Така започна връзката ми с писането.

Получих магистърска степен по педагогика и преподавах допреди десет години, когато се преместих в Лос Анджелис. Освен че пиша книги за юноши, работя и с деца, които имат проблеми с четеното и писането. Научила съм повече от учениците си, отколкото през цялото ми следване. Все още живея в Лос Анджелис заедно със съпруга, сина и дъщеря си. Много съм суеверна и съм се заобиколила с всякакви амулети. Обичам филми за катастрофи и мога да живея само на пица и диетична кока-кола.”

Ками и Маргарет живеят в Лос Анджелис, Калифорния, със семействата си. „Прелестни създания” е първият им роман.

Също като Лена писането спасява Маргарет Стоъл от проблемите, когато е на петнайсет години. Тя е автор и дизайнер на много популярни видеоигри. Маргарет се влюбва в американската литература в колежа „Амхърст” и „Йейл”, завършва магистратура в „Станфорд”.

„Писането ме спаси от проблемите, в които бях затънала, когато бях на петнайсет години. Като се замисля, по онова време проблемите наистина бяха моят живот. Оттогава обаче пиша. Писала съм всичко – видеоигри и наръчници за тях, сценарии, поезия... Някои от игрите, които съм писала, бяха номинирани за “Most Innovative Game Design” („Най-новаторски дизайн на видеоигри). Ако сте фенове на този жанр, ще разберете защо кучетата ми се казват Зелда и Кърби.”

Училище... Прекарах повече време в училище, отколкото май трябва, защото – да си признаем – четенето на книги носи по-голямо удоволствие от това да работиш. Влюбих се в американската литература в „Амхърст” и „Йейл” и завърших магистратура в „Станфорд”. Изучавах творческо писане при великия поет Джордж Макбет в университета в Норуич, Източна Англия. Учила съм и кинознание – в „Йейл”, и поезия - в „Станфорд”. Не казвайте на хората в „Йейл”, но понякога ми се струва, че процесът по създаване на филмите е по-интересен от самото им гледане...

Живея в Санта Моника, Калифорния, със семейството си, повечето от които са „поробени” от мен и в една или друга степен участват в писането на моите романи. Не се шегувам; когато дъщерите ми искат да отидат на училище, аз им казвам: „Как може да сте такива егоистки? Вървете си в стаите, четете и редактирайте!” И под „казвам” имам предвид, че им крещя, а понякога дори ги замервам с разни предмети. Пиша заедно с Ками – човека, заради когото въобще успяхме да завършим книгата си (и заради дъщерите робини, разбира се)...

И така, написахме нашия първи роман и той ще излезе в много, много страни. Малко ме е страх... ”

---

~Ревю~

Добре дошли отново в готическата приказва, където любовта е прокълната, тайните разбулени, а мрака - прелестен!

В продължението на "Прелестни създания" отново се потапяме в света на безвъзвратно влюбеният Итън Уейт и неговата красива Лена, която поради една или друга случайност се оказва чародейка, която е достатъчно опасна и прокълната, за да докара хиляди неприятности....

Лена е объркана и за да защити Итън, хората които обича, а и себе си се отдръпна от всички. Повечето хора в Гатлин започват да я мислят за луда и всички я избягват след погребението на чичо й. Но тя не е единствената която се чувства объркана. Итън започва да сънува ужасни кошмари и да разкрива все по-мрачни тайни около града и семейството си.

В тази книга разкриваме все повече и повече неща около мистериозният град Гатлин. Жителите му крият зловещи тайни, самият град е съставен от тайни и мрак... и тунели. Подгответе се за доста изненади, разкрити тайни и въпроси които сте си задавали докато сте чели първата книга, подгответе се за нещо голямо, нещо което ще продължи да ви държи на нокти дори когато приключите с книгата. Има нещо не знам как да го нарека точно... може би тайнствено и митично, нещо мрачно и готическо което те кара да си задаваш въпроси дали и твоят град няма тайни както Гатлин има... дали скучноватият ви град, не е нещо повече от това което изглежда. Книгата успява да те забърка до такава степен че в главите ще излизат въпрос след въпрос, търсейки отговори, като луди.

Ако сте фенове на поредиците "Хари Потър", "Пърси Джаксън" и "Реликвите на смъртните", то тогава ще намерите доста прилики, които ще ви накарат да искате третата част веднага. Сходни неща които ще ви накарат да заобичате поредицата още повече.

---

#Мой рейтинг за книгата – 4* Хареса ми, бих я препоръчал/а

#Мой рейтинг за корицата – 4 – Хубава е. Харесва ми как са изобразени тунелите, които заемат важна част от книгата, и как Лена и Итън този път са на корицата.

---

~Интересни факти и новини около третата книга~

Това е корицата на книга 2,5 от поредицата. Тя е със заглавие “Мечтан мрак”. Тя излезе на 2ри август 2011 в Америка. В България още не се знае дали ще излезе на книжен вариант, понеже е само 75 страници, но ако науча нещо ще съобщя в блога. Ако не се появи в България на книжен вариант ще ви го преведа за да разберете какво се случва в тази мини книжка.

Ето анотация на книгата:

Когато Линк се присъединява към най-добрият си приятел, Итън Уейт, на пътешествие из мистериозната мрежа от подземни проходи безкрайно пресичащи Юга, той знае че пътуването ще бъде опасно. Но завръщането обратно в Гатлин, Южна Каролина бе само началото...

Ранен по време на кулминационната битка, Линк открива че да се грижи за раните си няма да бъде толкова просто като да посетиш доктор, и че излекуването на ръката му ще бъде най-малкото му притеснение. Да бъдеш ухапан от Свръхестествено същество прави много повече от това да ти нарани кожата - ухапването променя човека, отвътре и отвън, превръщайки Линк в някой който все повече и повече прилича на мрачното същество което го нарани.

В тази никога-до-сега-виждана кратка история от бестселър авторките на New York Times - Ками Гарсия и Маргарет Стоъл, читателите ще станат свидетели на сърцеразтуптяващата трансформация на Линк. "Мачтан мрак" започва своето действие преди дългоочакваният трети роман от "Хрониките на чародейците", "Прелестен хаос", и като специален бонус, ще съдържа и ексклузивен откъс от първите пет глави от третата книга.

Това е Американската корица на третата книга. Заглавието й е “Прелестен хаос”. Книгата се очаква да излезе в Америка на 18ти октомври 2011 и ще бъде цели 528 страници. Това няма да е последната книга от поредицата обаче. През 2012 година очакваме последната четвърта книга, която ще сложи окончателният финал на тази невероятна тетралогия!

Ето анотация на книгата:

Итън Уейт си мислеше че е привикнал към странните, невъзможно събития които се случват в Гатлин, неговият малък южен град. Но сега когато Инът и Лена са се завърнали у дома, странното и невъзможното са заели нови значения. Рояци скакалци, рекордно високи температура и опустошителни бури разрушават Гатлин, докато Инът и Лена се борят да разберат влиянието на правата на Лена. Дори семейството на Лена от силни Свръхестествени същества е засегнато - и техните способности започват опасно да отказват. С течение на времето, един въпрос излиза на яве: Какво или кой ще трябва да бъде принесен в жертва за да се спаси Гатлин?

За Итън, хаосът е страшен, но добре дошло разсейване. Той е преследван в сънищата си отново, но този път не от Лена, и каквото и да го преследва, го следва и извън сънищата му във всекидневният му живот. Дори по-лошо, Итън постепенно започва да губи части от себе си - забравя имена, телефонни номера, дори спомени. Не знае защо, а и повечето дни е твърде уплашен да попита.

Понякога няма само един отговор или само един избор. Понякога няма връщане назад. И този път няма да има щастлив край.

Много неща ни очакват, остава ни само да изчакаме да се появят…

---

Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)