Не древно зло, което да бъде унищожено или орисан на величие сирак… просто двама мошеници на грешното място, в грешното време. Циничният крадец Ройс Мелбърн и неговият партньор, бивш наемник Ейдриън Блекуотър си докарват добра печалба, изпълнявайки опасни назначения за дребната аристокрация… до момента, в който са наети да откраднат меч и открият, че са обвиняеми за убийството на краля. Започналото като проста приказка се разраства в зашеметяващ епос, разкриващ конспирация, доста по-широкообхватна от простото завладяване на малко кралство — древна мистерия с дастатъчна мощ да поваля империи и заплаши съществуването на човечеството.
Но първо, кой е Майкъл Дж. Съливан?
Майкъл Дж. Съливан (на английски: Michael J. Sullivan) е американски фентъзи писател. Роден в Детройт, щат Мичиган. Автор е на шестокнижието „Откровенията на Ририя“ – поредица, написана за страдащата от дислексия негова дъщеря.
Какво бихте казали, че е най-интересната ви чудатост при писане?
Майкъл: Не знам дали някой ще го намери за интересно, странно може би – и знам, че жена ми бе леко шокирана, когато разбра, но когато започвам мое произведение, или заседна на текуща работа в прогрес, отивам да се разкарам (някъде на уединено място) и провеждам на глас разговор със себе си. Действителност играя роля на двама човека. Един, който ми задава въпроси и друг, който отговаря на другия… и както казах, трябва да е на глас, иначе подходът няма да достигне същият резултат. Мисля, че някой, който знае повече за анатомията на мозъка, ще може да обясни защо е така… по отношение на някаква връзка между вербалната функция и творчеството, а един психиатър може да изрази друго мнение по въпроса… но за добро или лошо, това ми действа.
Ако бяхте заточен на необитаем остров за една година, кои 5 романа щяхте да искате да имате при вас?
Майкъл: Веднъж ми зададоха такъв въпрос, но интервюиращият каза по-скоро „книги, отколкото романи, а аз казах, че бих искал „Как да оцелееш на необитаем остров”, която може да ти отвори някои вратички. Предполагам, че такива книги няма да имам проблем да препрочитам отново и отново, всъщност има няколко истории, които наистина съм препрочитал.
-
„Хари Потър”: Може ли да измамя и определя поредиците, като една? Чел съм и съм препрочитал всяка една от тези, всеки път когато излезе нова и правейки го, открих малки подробности, които правят по-приятно препрочитането. Нещата, като пристигането на Хагрид, в книга едно, с мотора на Сириус Блек. Моите книги имат такива „великденски яйца”, които да забавляват хората, които препрчитат.
-
„Властелинът на пръстените”: Тази книга винаги ще има специално място в сърцето ми. Това бе първата книга, която ме накара „да искам да чета”,след като я приключих и не намерих нищо подобно на нея, започнах да пиша. Все още ми харесва да се сблъсквам с Фродо и Сам, и другите в тази книга, сякаш са „стари приятели”.
-
„Хълмът Уотършип“: говорейки за „стари приятели”… препрочитал съм книгата на Ричард Адамс няколко пъти и все още харесвам връзката между тези зайци. Наистина харесвам това, как всеки герой е уникален и наистина искам да съм сред бандата зайци, в търсене на ново място, което могат да нарекат свой дом.
-
„Сблъсък”: Също притежава чудесни герои (може да забележите тема, започваща да се изгражда). Някои от вечните ми любимци: Ник Андрос, Том Кълън, Стю Редман, Майка Абигейл и Фран Голдсмит. Ако трябва да преживея апокалипсис, то бих искал да съм с хора, като тези.
-
„Откровенията на Ририя”: Сега, преди хората да ме пропъдят, заради крещящата самореклама или обвинят в това, че имам много идеи, нека обясня. Написах тези книги, за да пасна с моите предпочитания, като ръка в ръкавица. Те са „точно” от вида, които обичам. Имало е времена (по време на редактиране), когато не мога да се насиля да погледна към тях отново. Но от време на време, поглеждам нещо в тях и откривам, че пак ги препрочитам. Когато проектираш нещо „перфектно за теб”, не е учудващо, че „Аз” ще го харесам… факта, че има „други”, това го прави голяма изненада.
Ти от кой тип писатели си – от онези, които планират сюжета или от онези, които сядат и пишат, водейки ги сюжета?
Майкъл: Определено от онези, които планират сюжета, макар че имаше време, когато бях от онези, които сюжета ги води, но открих, че губя изключително много време, като вървя по път, който не ме довежда до никъде. Това не означава, че съм толкова скован, че да не си позволявам да откривам случайно интересни неща. Сякаш планираш пътешествие и планираш в кои градове ще спреш, за да хапнеш, или да преспиш през нощта, но ако пътешествам и нещо, което изглежда интересно, тогава аз изучавам докъде може да ме отведе това.
Обикновено прекарвам шест дни в седмицата в писане и един ден за „мислене”. Това са дните, в които проучвам пътят напред и определя, дали трябва да коригирам контура, колкото е възможно. Донякъде важи и от героите. Имам герои, които отказват да отидат там ,където искам и трябва да се слушам в тях – те винаги са прави. Тогава има герои, които са получили повече „време пред екрана”, тъй като са се оказали толкова забавни, когато съм започнал с тях. Затова предполагам, че съм по-малко и от двете… но използвам контура, като основа.
Опиши „Откровенията на Ририя” в 140 букви или по-малко.
Майкъл: Двама невероятни герои са уловени в поредица на ескалиращи приключения, изпълнена с обрати, хумор, сцени стоплящи сърцето и трогващи сърцето.
Какво те вдъхнови да напишеш „Откровенията на Ририя”?
Макъл: Уоу, дългия или краткия отговор. Ще опитам с „каквото пасне”. Бях написал за повече от десетилетие, предимно литературна фантастика, където съм се трудил върху внимателното съчетание на думи, повече отколкото за самата история. Станах доста добър в това, но не се забавлявах, нито получавах издателски предлагания, затова приключих с творческото писане. Когато дъщеря ми (която бе тогава на тринадесет) се бореше с четенето (тя страда от дислексия), аз й купих „Хари Потър”. Тя не я прочете, но тогава аз го направих, припомни ми колко забавно може да е едно добро приключение с приятни герои. Реших да напиша приказка за Сара, без никакви намерения да я издавам. Затова се върнах към идеята, която се въртеше в главата ми, дори преди да спра с писането. Затова предполагам, че е било комбинация от връщане към фантастиката (която на първо място ме накара да се влюбя в четенето), дъщеря ми (за да й дам нещо, което с радост да чете) и Роулинг (която ми напомни, колко забавна може да е една история).
Какъв вид проучване направи за „Откровенията на Ририя”?
Майкъл: Беше базирано върху Средновековна Европа, сцени, вариращи от изтънчения живот в замък, до кораби в открито море. Проучих всичко за дрехите, храната, костюмите, бойните техники, доспехите, боевата техника и така нататък. Но е измислен свят, затова съобразих да взема това, което исках, да обединя неща, които никога не са съществували заедно и създам свят, който следва правилата, които исках.
Развих 8000 години история за света на Елан и повечето от проучванията ми дойдоха наум откакто се помня (а аз съм алчен за история). Но по-голямата част от това остава незабелязано, като проучване и изграждането на един свят, не бива „да ти се навира в лицето”. Следвам правилата на айсбергите и напускането на голяма част от него под водата. Определяйки колко от това да разкрия, до каква степен е „опънато въжето” и определено ще има някои, които мислят, че е твърде прекалено, други твърде леко и надявам се достатъчно такива, които го намират за „достатъчно”.
Един от най-тежките моменти е в „Бурята Емералд”, защото част от нея е на кораб. Исках да съм сигурен, че разкривам достатъчно от проучването, за да докажа, че не само съм „импровизирал”, но и не съм искал да отегча читателите с факти, относно плаването, които не са били необходими да отбелязвам.
„Откровенията на Ририя” е съставена от 6 книги. Четох, че поредиците са проектирани, като телевизионни серии. Как се тълкува това за книгите ви?
Майкъл: Това, което имах предвид с това е, че съм написал „сезон” (поредицата), където има мистерии и разкриваш малко повече, в малки количества, за миналото на някой, но всеки „епизод” (всяка отделна книга) си има свои противоречия и решения. Не исках просто да „спра” при определен брой страници и насиля хората да четат следващата книга, за да разберат края на предната. Моята цел винаги е била да напиша книги, при които хората ще „искат” да прочетат следващата, отколкото да бъдат заложници.
Написах всичките книги, преди да издам която и да е от тях, това ми позволи да наглася по-ранните книги, когато ми хрумне някоя идея по-късно. Това също ми позволи да структурирам поредиците някак необикновено. Съставих първите книги да бъдат умишлено леки и следователно най-тънки. Направих това, така че всяка следваща книга да бъде по-добра от предната и сериите ще се изградят с времето. Повечето поредици работят на обратния принцип, те започват с много тежест, така че не може наистина да се опознаеш и социализираш с героите. По моя начин, може да се окаже, че след първата книга не са напълно развити… защото не са, но ще са, след края на поредицата. Това може да не е „умният” начин, по който да действаш така с неща, както могат да кажат някои хора по-рано. Но когато писах книгите, нямах намерение да ги издавам и няколкото приятели и семейството ми, които бяха избраната ми публика, чуха част от поредицата, бях сигурен, че ще я прочетат до края.
С кой герой е най-лесно да се пише и защо? А с кой най-трудно и защо?
Майкъл: Ройс и Хейдриън (двата мъжки водача) са много лесни за писане. Особено закачките помежду им, които много хора казват, че е една от причините да ги харесват толкова много. С „тях съм” от толкова дълго време, че някак си идва много естествено и във всяка ситуация знам как ще реагира който и да е от двамата.
Най-трудно вероятно е с Мерик Мариус. Той е описан като гений, който винаги мисли с няколко крачки напред и изгражда много сложни планове, които могат да бъдат доста претенциозни. Правейки го толкова устремен, не е толкова лесно. Не исках да прекалявам, но той накрая се оказа господарят манипулатор и ми отне известно време, за да сглобя някои парченца, така че да е толкова умен, колкото исках да бъде.
Кой/и герой/и в „Откровенията на Ририя” те изненадват най-много?
Майкъл: Вероятно Майрон, който в първата книга е доста предпазлив, срамежлив и всичко онова, което е един наивен човек, който допринася някои доста добри комични моменти. Понякога също допринася и крайно трогателни сцени, по подробно сцената с „дървото на катериците” в първата книга, „Конспирацията на короната”.
Оставих Майрон от втора книга до четвърта и когато следващият път го срещаме, той е прераснал в някой доста забележителен. Трансформацията му го прави почти незабележим, защото е толкова в мир със себе си, света и Бога, който боготвори, че абсолютно не изпитва страх. Той е разцъфнал в удивително човешко същество и ми се иска всеки един да намери такова задоволство в живота си, както направи Майрон.
Какво следва?
Майкъл: Всъщност съм написал три книги, след като приключих „Откровенията на Ририя”. Едната е самостоятелна градска фантазия, за обикновен човек, който несъзнателно получава силата да създава, или прави нещо, което не си е представял. Проблемът е, че силата е необходимо средство срещу друго противниково лице и са добре тренирани с използването на силата, затова главният ми герой е доста не на място. Ето и кратко резюме:
„Двама противникови личности притежават безгранична магия, осигуряваща баланса на Вселената. Неочаквана смърт предава тази сила на неподозиращ случаен свидетел, който няма представа за последиците от новопридобитите му способности.”
Интервюто бе преведено за вас от darkness_angel (Вили)! Приятно четене! Моля не разпространявайте без позволение!
Поста изготви за вас - Мимс (Vampire Lady)
