ФЕНФИК: Момиче, могъщо в мъдростта (Изгубена)

Дайсън бе вълк, следващият път когато го видя Бо. Тя бе готова да го сграбчи на тясно и да му каже, че нещата от тук нататък ще са добре, никакви лъжи повече, освен това, че той е вълк, не човек и това е началото на лошите неща. Той е вълк с празни сини очи, които се различават от нейните, опашка между краката и виене в гърлото му. Тоя я преследваше така, близо до токчетата й и тя само се радваше, че той е голяма ловджийска хрътка. Да го държи на каишка, бе лоша идея за момента. Щеше да ги спаси от това.
„Ще има кажем, че той е детектив”, каза Кензи. „Девети учасък”. Вълкът Дайсън дори не си обърна главата или дори не завъртя кучешките си очи и това бе най-лошата част. Сякаш него го нямаше.
Дори не искаша да каже на Трик за случилото се. Трик не мисли нищо добро за себе си, но Бо въобще не й пукаш в момента, дори когато знаеше, че той я лъже, дали не лъжи за още нещо. Можеше само да се надява да не лъжи и за това. По-добре и да не го прави, не и когато я гледа право в очите и й каже за сделката, която Дайсън е направил, жертвата, която е направил пред един от Първородните, за да може Бо да спечели боя.
„Не знам какво по точно е дал, но очевидно е лошо, ако не може да се справи с него, в човешката си форма. Да отиде при Скулд”, каза Трик и изглеждаше уморен. Носеше дълго, с черни ръкави поло, сякаш има синини за криене. „Тя е най-силната от всички Норни. Ако някой може да развали сделката, която е сключил с една от сестрите й, е тя”.
„И ще ни помогне, само ако я помолим?”, Кензи винаги трябва да развали всичко.
Трик само сви рамене и трепна, сякаш движението го нарани. „Тя е Съдбата и е капризна или поне беше такава, когато аз я познавах. Възможно е да ви помогне, ако пожелае. Също е и най-младият Норн, може би все още вярва в чувствата, като любовта”.
Скълд се обърна да напусне апартамента в центъра на града, с изключително нелепото, гигантско растящо дърво в пода и тавана. Ще помислите, че съседите се оплакват, но сигурно ще ги убие, ако го направят.
”Името й е Юграсил”, каза тя за дървото. „Корените й растът навсякъде, където ние живеем в центъра на света”. Тя изглежда, като млада жена с остаряло лице, седяща зад антично бюро, пишейки в кожена подвързия. Мастилото бе с червен оттенък. Бо многого добре знаеше от какво е направено.
Трик й каза преди всичко, да бъде учтива. Тя си пое дълбоко дъх. Дайсън стоеше зад нея, прокрадвайки се зад токчетата й, студеният му навлажнен нос я бутна по опакото на китката й. Учтивостта се изгуби някъде по пътя. „Някоя от сестрите ти открадна нещо мое”, каза тя и можеше да чуе грубото си отношение в гласа си. „Казаха ми, че ти си човекът, който ще ми го върне”.
Скулд погледна заинтересовано, вместо ядосано, значи това е нещо. Тя надникна към Дайсън, който искимтя и легна на корема си. „Откраднала? Той знаеше, преди сестра ми и предложи себе си в замяна. Той е късметлия, че си е тръгнал жив и с разума си”.
„Жив и с разума си? Така ли го наричат сега, когато не може да се превърне в човешката си форма?” измърмори Кензи от нейната страна. Бо я игнорира. Но Скулд не, не толкова.
„Твоята закрилничка е смъртна”, каза тя на Бо. „Това не се вижда всеки ден. Сукуба с любовник вълк и човек за закрилник”.
„Да, аз съм от специалните снежинки”, изсъска Бо. „И така, ще ми помогнеш ли? Ще плята, ако трябва, но сестра ти е взела нещо, което не трябва”.
Скулд сви рамене, правейки конската си опашка на топка. „Той не е твой подданик или роб. Той е отишъл при нея на драго сърце. Това не е кражба, просто жертва, която той прави, за да ти помогне”.
„Той е мой, ако аз кажа, че е и не казах, че може да прави някакви си жертви за мен”, каза Бо и вложи всичката си сила, и ярост, зад всяка една дума.
„Тогава трябва да го потвърдиш”. Скулд сви китките си небрежно и замълча, достатъчно дълго, за да напише нещо в книгата си. Почека й бе бърз и променлив. Ако не бе написано, като някакво заклинание, щеше да е четливо. „Както и дае, смъртните не трябва да занят, че Фей съществуват”, каза тя, сякаш издава някаква обикновена тайна. „Това ще е цената за цялата безплатна екскурзия. Тя ще ти помогне, за направиш това, което трябва”.
„Как да ми помогне?”, попита Бо.
Скулд издаде някакъв звук, предполагащ се за смях. „Току-що ти казах… безплатно. Трябва да се научиш да слушаш. Казах, ако той е твой, трябва да го потвърдив правилно. Тогава ще получиш онова, от което той се е отказал”.
„Как да го потвърдя, да напише името си на него? Да му сложа нашийк?” Всъщност не бе лоша идея, като сме започнали. Бо виждаше хубавото в това.
Това накар Скулд да се разсмее наистина. Тя погледна изненадано за да се чуе, сякаш не се е случвало наскоро. „Хей, ти си забавна. Харесва ми това”, каза тя. „Ти си сукубус, Бо. Потвърди го. Да ти го напиша ли? Да ти начертая анатомични анаграми?
Това накара Кензи да изсумти, „Слишай, жено, ако всичко зависеше от мен, тези двамата отдавна щяха да се потвърдят”.
Скулд й проговори за първи път. „За да потвърдиш се изисква стремеш и нещо, която не е правено преди. И е малко късно сега, след като и двамата са Фей. Не могат да върнат стореното от Норна, не и сами. Ще трябва да помогнеш на защитничката си.”
Кензи остана с отворена уста. Не се затвори нацяло, докато не излязоха през вратата. Накрая каза „По-добре да не е нещо от вида на това, сукубуса да ме заведе в леглото. Защото това ще стане малко по-трудно, Бо.”
„Не”, само това каза Бо. „Ъ, не.”. Тя погледна Дайсън, който все още вълк и не поглеждаше в очите й, подяволите. „Подяволите”, извик тя на глас.
Кензи не обърна внимание, дори не направи съркастична забележка. „Хареса ми това, че ме нарече твоя защитничка. Това е жестоко. Защитничка. Звучи много по-добре, отколкото човешки любимец. Казвала ли съм ти колко мразех да ме наричат така?”
„Да”, каза Бо, все още гледайки към Дайсън. Кензи проследи погледа й.
„Ще се преобрази в човек преди сека, нали?”, попита тя, с тревога в гласа си за пръв път. „Защото, обичам те, човече, и Дайсън е страхотен, наистина, но има неща, за които не трябва да питаш жестоката си защитничка. И гадното е, че това е едно от тях.” Дайсън изскимтя в отговор. Бо дори не знаеше какво да каже, затова обви ръката си около рамената на Кензи и залепи другата й ръка в меката, топла козина на Дайсън, задържайки достатъчно дълго.
Скулд бе казала, че корените на дърветата са най-добро място… нещо за да се свържат с Юграсил. Бо не знаеше дали да се върже, но нямаше да боли. Те отидоха в гората, тя и Кензи опънаха палатка между тях, без да се наранят, докато Дайсън гледаше с вълчите си сини очи. Дори не погледна с насмешка.
„Ти трябваше да правиш това”, оплака се Бо. „Ти си очвекът живял на открито”. Дори и не мигна. Тя се върна за да вдигне палатката.
Когато я опънаха и сложиха спалните човали, той ги последва в палатката. Кензи го сръга с пръст. „Пич”, каза тя. „Бях сериозна за онази гнусотия. Бъди мъж, става ли? Хайде, Д-мен, ще се справиш”.
Той изскимтя отчаян и нещастен, Бо седна до него, слагайки ръце на муцуната му, карайки го да я погледне. „Моля те”, прошепна му тя, въпреки че знае, че го моли и това не и харесваше. „Дайсън, моля те. Не можем да ти помогнем, ако ти не ни позволиш”.
Когато мигна, той се бе преобразил вече. Стана светкавично бързо. Вместо сива козина, сини вълчи очи, там стоеше Дайсън, висок, с разрошена коса, гол, на ръцете и колената си пред нея. Вълчето скимтене се превърна в човешко ридание.
Гласът му бе дрезгав, сякаш е вил в продължение на цял час. „Бо, те ме открадна от теб”, прошепна той. „Тя ме сложи на колене и те дръпна, сякаш…”
„Не, не. Аз съм точно тук, с теб”, прекъсна го Бо, опитвайки се да го накара да не каже нещо, което няма да може да понесе.
Той поклати глава. Косата му бе сплъстена и миришеше на пот и страдание. „Не, видях те, запомних те, но не те усещам, не те усещам…”, тя го целуна да замълчи. Тя го целуваше толкова често, толкова много пъти и двсяка една бе различна, спокойна и груба, гладнам ядосана, упоителна. Полузаспал, по средата на спора или заплетена ситуация. Всички бяха различни, но завършваха по един и същи начин, той срещу нея, толкова близо, разтапяйки се под допира й. Тя е сукубус, тя разбираше от разтапяне, но няма друг като Дайсън.
Тази целувка бе различна. Бе спокойна, но скована, сякаш целуваш кукла. Той не помръдна, не промени формата си под ръката й. Брадата му бе твърда и дишането му бе плитко. Още вонеше на страдание, от направеното от Айфе и онова, което му причини Норна. „Не мога”, прошепна той най-накрая, отдръпвайки се. „Искам, но не мога. Тя те взе”.
Бо дори не знаеше какво да каже, нямаше и отговор на погледа на лицето му, отпадналостта бе много по-зле в човешка форма. Добре, че тя нямаше.
Защото Кензи, Кензи е стях, без съмнение. Плъзгайки малката си топла ръка, в тази на Бо и другата в на Дайсън. Очите и бяха толкова сини, светли в сравнение с очната й линия и черната коса. „Нямайте страх. Жестоката защитничка е тук”, каза тя. „И двамата и дължите толкова много, дори не е забавно. Особено ако целият демонски, любовен опит се окаже надценен”.
Бо отвори устата си, но кензи я целуна. Целувката бе експериментална, неуверена, упорита, но сладка. Имаше вкус на Кензи. Преди да има възможността да направи нещо по въпроса, Кензи се облегна назад и целувайки Дайсън.
Беше… страно. Бо трябваше да чувства нещо, но дори не знаеше какво. Ревност? Най-добрата й приятелка целуваше приятелят й, сякаш е от значение. Имаше една секунда в която тя флиртуваше с движения, най-вече защото така би реагирала, ако бе в друга, но същата ситуация. Секундите си минаваха и Кензи продължаваше да целува Дайсън. Тя бе заплела едната си ръка в косата на Дайсън а другата… о, Бо все още държеше другата й ръка. Бо можеше да види момента, в който Дайсън започна да й отвръща, да разтопи лега, както винаги правеше.
Когато проговори, не можеше да си спомни защо – ако е – изпитва ревност.. „Имаш вкус на нея, малко”, прошепна Дайсън на Кензи.
Кензи се усмихна, искрящо и поразително, въпламенявайки. „Дм току-що я целунах. Сега имам вкус на теб, малко”. Обърна се и тогава целуваше Бо отново. Този път бе по-сериозно, сякаш Кензи бе събрала достатъчно кораж, който ще й е нужен и тепърва започваше. Наистина имаше вкус на Дайсън сега, намека на дивото и старо, силно, но имаше си и своя вкус, човешката си топлина.
Беше просто целувка, Бо дори не бе използвала силите си, но засега това стигаше. Устните на Кензи се разтвориха и Бо пъхна езика си между тях, опитвайки още повече. Когато целувката прекъснам, Кензи се задъха, отново с разтворени червени устни. „Уау”, прошепна тя. „Може би изпускам, като не се пробвам с пичовете. Какво мислиш, Дайсън?” И тогава тя го налегна, целувайки го отново.
И милата цлувка нямаше да е достатъчна. Дайсън вече бе гол, но Бо губеше много време по Кензи, разкопчавайки палтото й, като го дърпаше, което означаваше да го пусне. Отне и малко време, защото Кензи не спираше да целува Дайсън и дори, защото и той й отвръщаше, но евентуално Бо успя да свали блузата и дънките й, оставяйки я гола, освен по сутиен и дрипави черни боксерки.
Тялото на Кензи бе толкова познато, с две момичета на саме. Познато, но и толкова различно сега, защото тя винаги ще бъде от малкото хора по света, които не се барат и сега това вече се промени.
Бо пипаше сега. Тънки бедра, извивката на гръбнака, меки идутини от гърди се показах под сутиена й, забавлявайки се, как кара Кензи да се свива и издава звуци, стенейки от устата на Дайсън. Ръцете на Бо бяха навсякъде и понякога докосваха Дайсън, загрубелите му пръсти, за да й напомни, че и той е там, тя бяха там, те проучваха това заедно.
Бе лесно, това бе най-естественото нещо в света, да плъзне ръката си по тази на Кензи, по плоския й корем, издърпвайки боксерките й, докато Дайсън работеше върху сутиена. Бе толкова хубаво, докато втриваха пръсти между краката й, докато не изпъшка, краката й потрепереха в очакване да влезне нещо в нея. Бо я дари с пръстите си, плъзгайки два отзад, а Дайсън с три. Може би пръстите му се докоснаха с тези на Бо и вероятно можеха да се плъзнат така заедно, вътре в Кензи, точно там, свивайки се и потреперваща, която замлъкна и разтвори краката си пред тях.
Дайсън се надърви, Бо можеше да го види, от начина по който трепереше. Ако беше сляпа, щеше да го надуши, познаваше го толкова добре. „Изчакай, докато не видиш как се чувства”, прошепна тя в ухото на Кензи отзад, преди да прокара език по меката част на ухото й. „Той има най-хубавият член, кой съм виждала и разглеждала някога.” Кензи изскимтя и Дайсън.
Тогава стана много по-лесно, да помогне на Кензи да се изкачи нагоре, слагайки ръце на бедрата й, за да я намести, когато разкрачи Дайсън и седна върху него. И двамата изстенаха и това бе най-хубавият звук, този който издадоха заедно. На Бо и стигаше само да ги слуша и пипа, тя искаше да се включи. Трябваше. Трябваше да легне, за да застане точно там, където телата им се сливаха и можеше да усети кожата на Дайсън. Както и тази на Кензи, да опита сладостта й, също да усети и трептенето й, докато Бо изучаваше местата, които я караха да полудее.
Кензи свърши първа, пъшкайки. Бо се отдръпна и легна, така че да може да гледа. Да види шока по лицата им. Гледаше лицето на Дайсън, след няколко тласъка, цялото му тяло се сви от силата на оргазма. Тогава го целуна, целуна меките му устни, с целият й се насъбрал глад и бе по-добре, по-добре от преди, когато целувката им бе просто нищо, но пак не беше както трябва.
„Потвърди до”, бе казала Скулд, сякаш бе очевидно. И да, може би беше. Бо го издърпа със силата си и пак същото, като по старо му, дълбоко и заплетено. И това бе хубаво, но когато погледна в очите му, празни и отчаяни, дори в удоволствието му, тя знаеше, че не е достатъчно, не беше.
„Бо”, прошепна Кензи, слизайки от тялото на Дайсън, за да отиде до нейното. „Да направя нещо…”, но разбира се, че имаше. Бо я целуна и чи-то на Кензи бе пробляскващо и човешко, както и правилно. Бо й даде малко от себе си, само малко, достатъчно да я накара да стене и полудее. Продължаваше да я целува, движейки устните си надолу към врата, гърдите и корема, докато стигна между краката на Кензи, опитвайки Кензи и Дайсън, това което те правеха преди малко. Кензи вече бе на върха на насладата и бе толкова изпотена, нямаше нищо, което да я свали.
Дайсън гледаше, Бо го усещаше, чуваше накъсаното му дишане. Поне се бе възбудил и не го болеше. Потвърди го. Щеше да го направи. Обърна се към него и му даде част от енергията, която взе от Кензи, в границата и разбъркана с нейната. Целувайки белезите на гръбнака му, татуировката на клана му, да покаже вярността му и клетвата му до гроб.Целуваше го по устата, за да го усети, вкуса на него и тях и да знае този аромат.
„Ти принадлежиш на нас, Дайсън”, каза му тя и звучеше толкова сигурна, сякаш дори не се познава. Тя мисли, че иска да напише името си на него и щеше да го направи, в тази каша, пот изби по бедрата и стомаха му. Той пак се надърви, но сигурно нямаше да свърши скоро, не и без повече работа. Той мина под ръцете й, тя можеше да усети празнотата в него и знаеше, че може направи работата, която трябва. „Айфе не може да те има. Норна не може да те има. Шибаният Аш не може да те притежава, не преди аз и Кензи да те имаме. Кажи, че си мой”.
„Наш”, каза Кензи от другата страна, изглеждаше унищожена и изцедена, но се усмихваше толкова силно. „Винаги съм искала кученце”.
Дайсън се засмя грубо и почеса задната част на главата си. Бедрата му все още бяха разтворени, членът му бе близо до корема. „Не знам дали да се чувствам поласкан или обиден”.
„Ако имаш силата и за двете, ние не направихме достатъчно”, прошепна му Бо, разигра усмивка на лицето й, белята времено блокира тревогата. Почака за момент, доста дълъг при това. Чакаше него.
Той въздъхна. „Направи много повече, от това което очаквах от някого”. Взе една от ръцете й в неговите и я доближи. Целуна дланта й, преди да я притисне на челото си. Кожата му бе потна, лепнеща. Тогава хвана ръката и на Кензи, казвайки набързо „ти също. Защитничка е много правилно име, като за теб, Кензи”, и целуна пръстите й, тогава ги притисна срещу петата на кръка му.
Бо не знаеше какво прави, дори не разбираше думите, които шептеше, нещо плавно и пълно със страни думи, език, който никога не е учила, но знаеше тежестта на ритуала, светлата интонация на магиите на Фей. Той е тук, всичко, което е между ръцете им, давайки го, древната магия и дивата сила. Клетвата.
Тя знаеше, че тя трябваше да приключи всичко това. Двамата бяха голи и тя реши да съблече палтото и ботушите си, но и това бе правилно по някакакъв начин. Откопча дънките си и ги свали надолу, бельото също и беше готова, достатъчно, че да изпита желанието преди да се качи отгоре му и да го поема в себе си.
Сега вече го усещаше, не само натиска от члена му, но и празното място, където Норна го е разкъсала. Усещането бе достатъчно за да види, че той може да бъде излекуван, където тя може да му го върне, дори когато той взима от нея.
Потвърди го. „Ти си мой”. Сякаш го казваше в екстаз на оргазма, за да знае, че е истина. Ударът на всичко това бе, че всеки ще си спомня за това.
Той кимна, устата му бе притисната в ключицата й, твърдите къдрици на косата му, жулеха рамото й. Имаше го толкова близко, тъкмо започваше да спада вътре в нея. „Аз също, кълна се”. И бе готово.
След това й беше толкова мъгливо от силата и чи-то, разбъркано от това на Дайсън и Кензи. Едва го почувства, когато Кензи я потърка със студената кърпа. Само Дайсън се размрънка, но не беше сериозно и Кензи се разсмя. „В гората има само студена рекичка, човече, и ще съжаляваш ако си останеш така. Следващият път жертвай част от себе си за Бо, избери някой друг любовен Фей”.
„Няма да има следващ път”, изръмжа Бо, но бе толкова уморена, че да се усети заплахата в думите й, както и да е, глупавата й усмивка, която бе залепила на лицето си, я караше да изглежда нелепо. Вместо това тя решаваше каква каишка ще купи за вълка си, за да го накара да няма следващ път.
Превод: darkness_angel
Източник: http://vaingirlfic.livejournal.com/89319.html

ФЕНФИК: Това ти се полага (Изгубена)

Беше по-трудно тези три дни, вълкът да си намери място за бягане, да има свободно място за ловуване. Цимента износва ноктите твърде бързо и счупените стъкла, прави улиците неудобни за бос крак. Но да бъдеш вълк е по-лесно от това да си човек, по-късно и Дайсън бе вълк твърде дълго време. Много повече, откакто го наричат Дайсън или каквото и да е име, всъщност. Бягал е по тази повърхност, преди да стане град. Има места, които още помни корените на древни дървета и камъни, които ледникът ги е деформирал и сега ги издирваше. Една глава за града: хората тук, наистина могат да различат вълк от изгубено куче, ако е внимателен как се движи и къде позволява да го виждат.
В тези места, вълкът е по-лесно да запомни онова, което е забравил, ако Норна бе взел това, което мислеше, той щеше да предложи вместо това, от което той предлагаше. Всеки инстинкт, всеки остър зъб, всяко преследване, всяко убийство. Векове от истории, неговата сила, неговата способност да защитава краля. Колко от това ще бъде загубено или изгуби значението си – колко трябва от него да се загуби, за да плати цената? Вълкът може почти да вярва на Норна, че е бил любезен, въпреки, когато вие за мъжката самота и скърби за много по-висока цена. Вълкът помни нейната миризма, но носи малко от това, което вече не разпознава като глутница. Дайсън не може да я погледне, без да почувства загубата. Мисля, че и ти знаеш.
Понякога той сънува за Бо. Сънува как забива зъбите си в рамото й и хапи, достатъчно силно, за да я накара да умре. Сънува как пръстите й са увити около него, устните й увити около него, целите в пот и перфектно напрежение. Сънува как я има срещу стената, на масата, в леглото му. Сънува как дава повече, от това което може да понесе, само за да му се върне тогава, когато не очаква, в усмивката й, в силата й, в милите й ръце.
И когато се събуди му е трудно, боли го, да преследва нещо неизвестно, което му се изплъзва по-бързо, когато повече се опитва да го вземе. Той помни отчаяното чакане за всичко, жадувайки докосването й, но гладът вече го няма – само празнина, където бе гладът. Няма нищо, което може да я замести – нито вълк, нито крал, нито история – и роб на любовта, той почти я мрази за това, за разстоянието, което е поела, празната дупка, която е оставила след себе си в него. Определено може да оставиш следа по мъж.
Превод: darkness_angel
Източник: http://cinnaluminum.livejournal.com/3424.html#cutid1

ФЕНФИК: Изгубен момент (Изгубена)

Едва движещ се, след цял таботен ден, дори и вечерта, играейки Нанси Дрю и Братята Харди с Хейл, само за да се прибере вкъщи и да пописпи няколко часа, с тапи за уши и антифони, последното нещо, което искаше Кензи, бе да намери сукуба и върколак, които са разхвърлели целият плот, пред кафе машината. „Добре, омръзна ми вече. Ставайте най-накрая”.
Накрая Бо направи честта да се размърда и Дайсън да оправи другата част от стаята. Боже, трябва ли въобще да диша?
Четири лъжици за мярка. Вода. Сила. Прецеждане.
След като си няла кафе, Кензи се изправи пред отвратителната гимназиална двойка, които се целуваха.
„Трябва след един час да съм в клуба. Бихте ли спрели да си изяждате лицата за момент и да проведете един нормален разговор с мен”?
Смееки се, Бо се размърда достатъчно за да се обърне, въпреки Дайсън да отказваше да я пусне, ръцете му се увиха около ключицата и ханша й, забил лицето си в косата й.
”Какво да направим за теб, Кензи”?
Повдигайки вежда на онова „ние”, Кензи реши да смени тактиката си. Два страйка в „Кънтри клуба”, не означава нищо, в сравнение с това да стои в собствената си кухня, гледайки „любовният кораб”, как отплава. Кафето бе готово и трябваше да подготви всичките си въпроси, за момента, когато Дайсън ще си тръгне. Освен, ако не остане за закуска…
Намирайки любимата си гигантска чаша/купа мръсна в мивката, останало прясно розово мляко и две лъжици, предизвика още по-голямо съмнение.
„Ммм. Нямаш ли нещо за правене или преди да ми сипеш кусмета си за обяд?” Не най-доброто отношение, дори и за Дайсън.
Забелязвайки за първи път Кензи, Дайсън се откопча от Бо, изправяйки се, но държейки ръцете си на място. Гледайки Кензи право в очите, той й намигна. „ Искам да си взема душ”. Използвайки височината си да се завърти, Дайсън целуна Бо звучно, за последно и я пусна, плъзгайки се между нейното тяло и плота. „Ще те взема след десет. Ще направя резервцията ни за единадесет”.
Двамата човека и Фей изчакаха вълкът, преди да проговорят. Отвориха устите си по едно и също време, както обикновенното – най-вече, когато говорът е загрижен – говорът на Кензи бе по-бърз. „Какво беше всичко това, по дяволите”? Може би по-твърда, но Кензи бе фен на тези неща, като цяло.
Подсмихвайки се, Бо се премести от дясната страна на Кензи, докосвайки я с рамо и издиша. „Добре, явно достигането на висшето общество, е код за „Гигантска Сексуална Оргия”.”
Усещайки как очите и искачат, Кензи истърва очилата си.
„И как мина това”? Опитвайки се отчаяно да премахне самодоволството от гласа си, тя сипа чаша кафе на Бо.
„Мм, не толкова добре. Аз бях поканена, но определено Дайсън не беше. Което ни правеше да изглеждаме, като пълните идиоти, разваляйки партито, след това се разделихме, когато стана по-добре”. Отпивайки си от кафето, Кензи не можа да се сдържи и забеляза, че усмивката на Бо се е променила, когато погледна назад. „Но тогава се върнахме тук и Дайсън, имам предвид той…”
„Накара те да свършиш единадесет пъти, знам”. Сипвайки си зърнена закуска, Кензи усети отмъстителен малък проблясък на задоволство, когато приключи с млякото си, преди Бо да си долее кафе.
Смеейки се, Бо я бутна по бедрото, което щеше да предизвика млякото да олее цялата работна риза на Кензи, ако тя не имаше толкова бързи рефлекси. „Всъщност тринадесет, но имам предвид преди това. Когато си тръгнахме от клуба и двамата бяхме ядосани, а на него, защото ме завлече на най-добро парти и си помислих, че той е ядосан за това. Но не, прибрахме се и аз „Благодаря ти много, можеше да приключа със случая!” и той „Може би има по-прост начин да вземеш информация”.
Впрягаше се за всяка дума в този момент, въпреки себе си, Кенз трепна в съчувствие. „Нарекал те е проста? Как това ви доведе до това, че да ме карате да стоя с тапи за уши цяла вечер? Чакай, току-що си отговорих сама. Ах, вие перверзници такива”.
Проблеснаха тръпчинките, Бо прегърна здраво Кензи за момент. „Всъщност, не. Вместо това бих се възмутила, много ти благодаря и го накарах да обясни коментара си. И той изведнъж „Не искам да те деля, Бо. Не искам ничии други ръце да докосват тялото ти. Не искам ничия друга уста на твоята. И знам, че не искаш да чуваш това””. Нейното безразличие бе едва перфектно.
Разклащайки глава, объркана, Кензи каза „Шегуваш ли се? Господин „мога да имам всяко едно момиче”? Май има смисъл, с онази работа с Д-р „Горещо гащи” и сега вече ще млъкна”.
„И така, тогава аз му казах „Защо да не искам да чувам това?”, а той „Ти си сукуба, все пак.” Накрая останах очарована и му казах „Не виждам ти да дъвчеш кокъли и да си играеш с пръчки по цял ден”.” Правейки пауза, за да бъде сигурна, че Кензи ще уцели ръката й, давайки й пет точки, Бо продължи след това. „Тогава му казах „Боря се с природата си, заради теб” и тогава падна на колене пред мен, казвайки ми ослепителна реч и такива простотии, тогава приключи с „но аз също съм твой”, сякаш току-щого е осъзнал. Затова ти трябваха тапи за уши цяла вечер.
„Преди два дена казваше, че всичко това е твърде „обвързващо” и снощи те поготвори? Това момче ще те извърти, ако не внимаваш, момиче”. Целувайки Бо по слепоочието, Кензи направим импровизирана прегръдка и напусна помещненито с последно изречение „Трябва да хвана счупения си автобус до работа сега, но винаги ще те боготворя, въпреки всичко. Мир”. И беше изчезнала.
Бо се наклони срещи плота, издърпвайки дрехата си, докато се подсмихваше.
Превод: darkness_angel
Източник: http://blackmelange.livejournal.com/1093.html

ФЕНФИК: Бо/Дайсън – Грижа се за теб (Изгубена)

Кензи се прозина дълго, повличайки тялото си от комфортния диван и тромаво се отправи към стаята си. Бе почти посред нощ и чакаше Бо да се върне, макар да бе изморена тези няколко дни. Приятелката й бе сладката фатална жена и когато ставаше въпрос за едно определено ченге, е, определени обстоятелства не могат да бъдат избегнати. Това накра полу-пенсиониралия се крадец да се усмихне. С цялото количество алкохол тя консумираше в чакане, Кензи не си правеше труда да почисти мръсотията, която бе направила, оставяйки полу-празна кутия пица захвърлена, на масичката за кафе. От кънтящият звук на вратата й, затваряйки се, се убеждаваше, че скоро ще бъде мъртва за света, за няколко славни часа на спокойствие, спокоен сън. И това бе причината да не чуе влизащата сукуба.
Вратата се отвори, тряскайки се в стената, като две фигури се натресоха вътре. Колената на Бо трепереха леко, от тежеста на приятелят й ( с възхитителни облаги), обгръщайки я. Ръката на Дайсън се движепе покрай рамената й, за да й помогне с напрежението, докато той й помагаше. Беше сладко по заобиколен начин за съвместната им работа.
„Добре”, Бо издиша, опитвайки се да пренасочи глада си, не на себе си и кървяща, се запъти към столовете в къхнята. Те паднаха на кухненския плот, не толкова грациозно и със сумтене тя най-накрая го накара да седне на безопасно у тях. „Какъв, по дяволите, бе този Фей”?
Дайсън разтърси за малко главата си, затваряйки очите си плътно. „Не знам… Но ще разбера. Трик е Бог на тези неща”, потрепери той, вземайки телефона си и набирайки числата. Вида му почваше да се пооправя и натисна клавиша за бързо набиране.
Не беше изцяло наясно какво се бе случило. Бо също не видя толкова, запазвайки дезориентацията си той внезапно почувства, страното поведение, което е упражнил преди нещо, нещо изкочило от тъмната малка алея и го е нападнало. От това, което сукубусът каза, вълкът бил първоначалната мишена. Раната на лявото му страна, би трябвало да се е разкъсала гадно, Бо отиде да вземе медицинските неща с надеждата, че ще спре кървенето. Не искаше да ходи в болницата тази вечер. Как биха обяснили това? Плюс, ще има съмнения, че настоящото му сустояние по време на повикване, ще предизвика внимание. Със сигурност ще бъде извикан, поради видио нетрезвото състояние.
От банята тя го чуваше как говори с Трик. И си помисли, че го е чула да звъни на хейл, не беше толкова сигурна и отскубна няколко неща от първотошкафче, преди да се върне при раненият си мъж. Лицето му бе изкривено, кръвтта попита в блузата му, я правеше свита.
”Толкова ли е лошо”? Поглеждайки нагоре, очите му гледаха нея, пот изби по челото му.
„Какво? Не, не.” Дори нямаше смелостта да му каже, че прилича на лайно. „Досега не съм виждала раната, господине, затова махайте блузата. Тази вечер, аз ще ти помогна, да се излекуваш”. Тя го сруга в рамото за да подчертае.
Думите й спечелиха повдигната вежда, но той бе щастлив от задължение. Пренебрегвайки стрелящата се болка в ребрата, затрудненото положение на Дайсън не го е поставяло в такова лошо положение.
„Не така си представях нашата вечер, нали знаеш”, премахвайки блузата, както му бе казано, материала падна на земята и издърпа стола зад него, гърбът все още напъхан в панталоните му. Бо вече взимаше парцала, слагайки го върху грозната рана. Не можеше да каже какъв вид рана бе това, не и докато не махнеше повече от кръвтта. Дайсън изввика, когато болката – борейки се – се усили, разкъсаната кожа. Стискайки зъби, тялото му отскочи от стола. „По дяволите, Бо”!
Изненадана от реакцията му, Бо подтисна смеха си, от това колко нелепо чувствителен е този вълк. Тогава отново, тя не бе сгурна каква беше интерпретацията на Трик за алкохола. „Не бъди такова кученце, Дайсън. Трябва да благодариш на приятеля си Трик, че ми каза нещо, което може да е спасило живота ти”.
Разбира се, тя беше попрекалила. Само за да покаже гледната си точка! Главата му се обърна и след премахването на кръвтта, слагането на лекарствата, Бо се ичерви, гледайки плътта му как се свива и лекува. Беше изваден един зъб от затварящата се рана и вече беше паднал на пода, Бо коленичи да го вземе. „Да, и аз не така си представях, как те довеждам у нас. Какво е това?
Дайсън издиша, обръщайки главата си за да погледне зъбът, в нейната длан. Взимайки го от нея, го сложи в своята, въргаляйки го за момент. През това време, Бо захвърли кървавият парцал и разкъса отворите марля и направи медицинска лента. От нейната работа, това беше съвместно. Да превързва рани. Макар че не винаги и за себе си. Тя имаше друго значение при… лекуването.
Пренебрегвайки, вълкът вдигна пластичната чанта с марли и хвърли вътре зъбът, слагайки го отстрани на тезгяха зад него, заедно с телефона си. До този момент, той знаеше, че сукубата овива раната. Нейният аромат се разпростираше покрай сетивата му, най-малката четка от нейната кожа, срещи голите му гърди, го накара да се свие. След това беше забелязал близостта им.
Както беше притисната толкова близод до него, докато работеше, пръстите й шареха из коремните му мускули повтарящо се, теглена към стената от него. Те не го разбра при едно свиване и подигравателно му каза: „О, хаде. Не е толкова лошо, дръж се мъжки! Или почакай, предполагам трябва да е… дръж се, като вълк”!
Той се засмя на нейната глупост и в това време, болката я нямаше, като анималистичният му инстинкт го ритна. Тя ухаеше толкова добре и той вече беше хвърлил поглед към черната й блуза с деколте, която предлагаше доста сериозно разцепвания.
„Бо…” влачещият му се глас, доведе очите й срещу неговите и оттам, никой не разбра кой е целунал първи. На никого не му и пукаше. Всичко, което бе от значение сега, бе сладкият вкус от избледняло вино, останало по езиците им и нещо толкова чисто. Дайсън я завъртя, почиствайки плота, като замахна с ръката си и преди и двамата да се усетят, тя стоеше със валена блуза, панталоните също и бяха захвърлени, главата му отпътува на юг.
Тя се нахвърли първа и извика кротко, извивайки гърба си назад, когато той я целуна. Приятната болката вече беше започнала и тя усети силите си как я удрят в стомаха. Досега, Бо не бе осъзнала колко е гладна. Ненаситният апетит на сукубусът е фатален, но не толкова и за другите Фей. И благодари на боза за това.
Бо обърна бедрата си срещу лицето му, докато той бе наведен. Кресчендото щеше да свърши скоро, от комбинацията триещи се в нея бедра и начинът по който го правеше, т и помогнаха да е на ръба вече. Поглеждайки надолу, Бо заплете пръстите си в косата му, хващайки мимолетно малка част от лицето му, когато се првеърна. Момент на яснота я ободри и после се сети; тя трябваше да се грижи за него тази вечер.
Збръчвайки носа си и плач от двоумение, тя неохотно се премести за да хване рамената му и го избута надалче от нея. Задъхана, от усещанията, които бяха в тялото й вече стихнаха, тя вдигна усмихнатото си лице, към неговото – объркано.
„Казах ти”, измъквайки се от плота, дланта й се плъзна по гърдите му, галейки мускулите му, докато премахваше косата му от връта му, „тази вечер, аз ще се погрижа за теб”. Поглеждайки надоу, тя прехапа устната си и се срещна с неговите смаяни очи. Жаждата му за нея бе, като тлеещ огън, карайки я да потрепва и потърка бедрата й, докато я чакаше в готовност.
Стъпаха на краката си, устните им се сблъскаха и всичко бе размазано, докато Дайсън не се намери на дивана. Бе най-далченото място, до където щяха да стигнат.
Опускайки долната си устна между зъбъ й, Бо се разкрачи покрай гърбът му, опитвайки се да идърпа част от енергията на Саския, докато се е хранила от него. Дайсън прикова бедрата й в отговор, стискайки плътта, докато не я покри. Стената вътре в него излъчи някаква миризма, устните му се откъснаха от нейните, за да се списнат по дългата й прекрасна шия. Без да му дава оказания, брюнетката издаде порочен кикот, след като се отдръпна от него, печелейки ръмжене в знак на протест.
Коленичейки, тя бутна колената му, докато краката му не я пуснаха между тях. Ръцете й се плъзнаха по бедрата му, очите й гледаха към издутината в панталоните му, преди пръстите й да отидат да разкопчават колана, тя потърка голата си кожа в неговата. След разхлабването на панталоните му, намествайки се леко, тя дръпна панталоните надолу по краката му, осъзнавайки напрежението в мъжките му части и махна боксерките. Устате и се разшири, знаейки, че тя сама го постави в това положение. Само докато я гледаше вътрешните й мускули, започна да се движи плавно, навлизайки в нея.
С панталоните и боксерките му хвърлени надалеч, Бо се сгуши обратно, заглеждайки голото му тяло в цялата си слава, чуейки се как, по дяволите, е така късметлийка, че да има такъв Фей на нейна страна. Тя веднага реши, че предпочита този от някакъв случаен Фей, на нейна страна, което щеше да е в нейна позла.
„За щастие”, измърмори Бо, осъзнавайки в какъв вид е конската й опашка. Черни коси обградиха лицето й, когато се наведе, вдишвайки срещу шефа на неговата мъжественност, „не може да правим толкова деятелни неща… освен, ако не искаш раната да ти се поднови. Трябва да се задоволиш с това…” езикът й се показа, минавайки бавно по върха. Той можеше да каже, защото чувстваше заформящата се усмивка.
Всичко в този момент му беше размазано. Дайсън облегна главата си назад, очите му се завъртяха и ръката му погали главата й. Плъзвайки ръцете се в косата й, той се въздържа от импулса му да приложи натиск. Докато тя продължаваше, движейки езика си по дължината му, той усети, че краят наближава. Толкова блъзо, толкова скоро, горкият Фей, нещата които му причини!
Стискайки долнат му част, Бо се плъзна назад, прокарвайки езика си по дължините му в процеса. Дайвайки му няколко удара за облекчение на надигащата се тревога. Дишането му беше накъсано, когато се отдръпна и застана, премахвайки полата и бельото си. Очите му ги проследиха до падането им на земята. Стоейки пред него с цялата си слава, Бо се усмиха, седнала на дясното му коляно.
Тя гледаше в очите му, как се местят към гърдите й, ръцете му галеха бедрата й. Още веднъж, вътрешните й мускули се стегнаха, карайки корема й да трепне, когато той открито се закледа в пола й.
Разтваряйки бедрата й и лекото, грубо галене на кожата й, той още веднъж я покри. Разтваряйки бедрата й, тя му помогна да навлезе в нея. Нощта се изплъзна в този момент на страст, както Бо му даде да навлезе в нея, топлината го приветстваше. Беше, като да си отидеш удома.
Издавайки звук, тя продължи да се движи, забавяйки темпото по спокоен начин. Той бе доволен от поклащанията на гърдите й, той прокара езика си покрай тях. Една ръка остана на бедрото й, тласкайки тялото и нагоре и надолу, нагоре и надолу, няколко пъти. Той стенеше всеки път, когато не можеше да подтисне удоволствието си, което започваше да експлодира помежду им. Другата му ръка се плъзна по гърдите й, устните му се раздвижиха по връта й. Моментално тя се забрави и на никой повече не му пукаше за раната, изгубени в безумието на техното основно действие. Когато дойде еуфорията, Бо бе сигурна, че са събудели целият район и случайно се зачуди, дали Кензи бе вкъщи или в Трик.
”Какво, по дяволите” се е случило тук…” извика Кензи, когато видя плота разхвърлен, привидната купчина дрехи, разхвърлени навсякъде около дивана. Самодовлното и лице помръкна, когато си направи купа със мюсли и се настани на отделеният тезгях. Взе една лъжица от закуската си, разтръсквайки главата си, поради кочината на пода. „Гадно… аз ям на това”.
Както и да е, присъствието й бе незабележимо, от спящата сгушена двойка, на дивана, двамата седяха и щяха да се погрижат.
Източник: http://mcc2040.livejournal.com/13297.html
Превод: darkness_angel

ФЕНФИК: „Изгубена” – защото истината е някъде там

Бо е виждала смъртта и преди; и двамата си държат ръцете далеч един от друг. Виждайки Дайсън на пода, задъхан, пъхтящ и пребледнял, накара сърцето на Бо да се разтупти по-бързо и да се страхува, за момент тя остана замръзнала и не можеше да направи нищо.

Трябваше да си непобедима, си помисли тя. Дайсън можеше да я спре, когато вземе повече. Тази Саския може да му го причини – ще му го причини – разтресе се Бо. Всичко се превърна в гняв и отчаяние.


---


Саския напусна и Бо не спря да мисли, кой ще убие Саския, заради раната, която и причини Бо. Тя се помъчи да се сети как да даде нещо на Дайсън, което тя не е взела от него, не и този път. Малка част от нея виждаше един слаб човек, лесна мишена, плячка. Бо се бореше.


---


Те се строполиха на земята, наклонени към бюрото. Бо сложи едната си ръка върху гърдите на Дайсън; сърцето му биеше под пръстите й. Тя се питаше, твърде много от тях: Защо ме попита това? Защо Саския беше тук? Какво става? Коя съм аз? Кои са родителите ми? Какво правим?, но Дайсън я познаваше и проговори, преди тя да е казала нещо.


Каза на Бо приказка, освен гадното чувство, Бо осъзна, че и двамата знаят, че трябва да е истина.


---


Имало едно време, Кралят на Кръвтта видял какво е положението на Фей и хората, биейки се помежду си и един срещу друг. Фей се хранели от хората и от другите Фей; хората обичали Фей или ги убивали. Там нямало граници и настанало хаос. Някои Фей видели хората, като играчка и храна, смятайки ги за нисши същества и опитали да се идигнат над тях. Твърде много от Фей били убити от хората и се помолили, затова, че хората са повече от Фей. Някои Фей оценявали реда и спокойствието, структурата и искали възможност да се хранят без да се убива, стремели се към мирно съвместно Фей и хората. Те били убити от другите Фей или човек, освен ако те не са убили първи.


Кралят на Кръвтта видял това и не му харесало, затова разделил Фей за тяхната защита, назовавайки ги Фей на Мрака и другата страна, Фей на светлината. Казал им всеки да се грижи за своите и им дал едно правило, че никой човек не бива да знае за тяхното съществуване.


Написал го в книгата си с кръв и хората забравили, че Фей съществуват, наричайки го митология и заживели живота си, не наясно с нещата. Убиването приключило.


Не всички Фей били доволни от разделението. Оракулът предсказал, че ще се роди дете на Кралят на Кръвтта, което щяло да върне това, което той направил на Фей. Внимателен, Кралят на Кръвтта се възмутил от самоличността си и се заклел в книгата на кръвтта, за по-добре да скрие самоличността си. Той се грижил за всички Фей, светлината и мрака и поддържал връзка с всички Фей, Кралят на Кръвтта отворил бар, където всички Фей са добре дошли, където неутралните печелят деня.


Ненавиждайки това, някои Фей разбрали и някои никога не забравили кой е Кралят на Кръвтта, един сукубус чул пророчеството, разгневен от разделението и горчив по причини, никой не знае, заклел се да остави Фей, така като са си. Сукубата използвала силите си, да прелъсти Кралят на Кръвтта и дотогава той разбрал, че сукубусът вече си е тръгнал, носейки детето на Краля на Кръвтта.


Несклонен да използва книгата на кръвтта, за да върне случилото се, което би означавало да убие единственото дете на Краля на Кръвтта и е равно на несъгласието да позволи на дете да е инструмент в разрухата на Фей, Кралят на Кръвтта използвал влиянието си да вземе детето от сукубата и да остави детето при чоовеци.


---


„Трик е Кралят на Кръвтта”, каза Бо и не бе въпрос, но се и изрази ясно. „Трик е баща ми”.


Тя искаше да се ядоса и вика, искаше никога да не проговори на Трик, искаше да го намери, искаше, нуждаеше се. Тя остана спокойна.


Нещо друго подсети Бо и страх изпълни корема и отново. „Саския…’?


Дайсън забеляза и я придърпа към себе си, шепнейки й, че съжалява и искал да й каже, питайки я дали е добре. Бо не каза нищо. Беше твърде много за приемане.


---


„Искаше да ме използва”, Бо го каза на глас. Кензи прекъсна Бо; това поубодри Бо. Някой трябваше да прекъсне и Бо искаше да е тя, но тя чувстваше само празнина. Нейната майка искаше само да я използва и баща й не й е казвал и дума, откакто се познават, не й вярваше и не мислеше, че трябва да знае.


Бо разбра малко от случващото се, но твърде много оставаше нясно за нея.


---


Всичко, което искаше е спокоен живот, да не се събужда до мъртви тела на сутринта, дори и семейство, винаги си е мислела Бо. Струваше й се толкова невъзможно. Тя разбра това с Дайсън.


Бо не бе сигурна, че спокойния живот е за нея – винаги искаш това, което нямаш – но това не означава, че ще се откаже от тази идея, за възможността.


---


Дайсън отиде да говори с Трик, но Кензи, която накра Трик да напусне бара и да отиде при Бо, която отказваше да напусне къщата и отвори вратата само на Кензи и Дайсън.


Бо не знаеше какво Кензи е казала на Трик, но накрая след виковете и сълзите, гнева, който се исипа, тя бе благодарна.


Тя си имаше баща.


---


Седнаха около плота, всичките. Кензи и Бо сипаха вино; Дайсън, Хейл и Трик всички пиха бира. Дайсън бе обвил ръка около рамената на Бо и тя бе доволна от неговото постоянство.


Имаха чувството сякаш си говорят само за подхода им, когато са се изправяли пред проблемите заедно, всеки друг случай; като изключим всичко ново и различно, говориха си за бъдещето на двете раси и хилядите видове.


---


Саския почука на вратата и след известно колебание, Бо я пусна вътре. Кензи не мислеше, че е добра идея, но Саския и Бо искаха поне да чуаят нейната страна на историята.


Нямаше толкова различни неща, от предишните които бе чула Бо от Дайсън и Трик, но разбра поне малко от къде идва Саския.


Все още болеше.


---


Имаше толкова много различия в това, което вярваше Бо и как Саския гледа на света. Бо затвори вратата и знаеше, че губи майка си, ден след ден, докато не я разбере.


---


Тази нощ, Бо лежеше под Дайсън и го подтикваше да е по бърз и твърд. Тя не се хранеше, просто имаше нужда от блузостта му. Част от празнината и безпокойството в нея го нямаше сега, но Бо не мислеше, че би искала да живее без тях.


Вълците се чифтосваха цял живот, сукубусите по-принцип въобще не се чуфтосват, в това значение на думата, но Бо наистина харесваше Дайсън.


Може би е повече от това, и шептеше сърцето й и за първи път, Бо размисли, че е това, повече.


---


Живота продължава, докато живота на Бо не е под наклон с главата надолу - отново. Трик отваря бара си всеки ден. Аш и Мориган не знаят. Саския се спотайва. Бо и Кензи се заемат с нов случай и го решават.


Нещата ще се променят много повече, отколко са, всички го знаеха.


Бо се надяваше, че ще са готови, че ще постъпи правилно, когато му дойде времето.


---


Живота продължава и Бо има чувството, че му пренадлежи.


Източник: http://community.livejournal.com/shorikurai/36674.html


Превод: darkness_angel